Защо обиждаме родителите си? Защото някога са ни наказвали и са ни налагали забрани? Защото понякога ни се струва, че не са достатъчно умни, не са толкова красиви и млади като нас, не печелят колкото нас, не споделяме общи теми, не мислят правилно или пък четат твърде много морал?
А имали ли са те избор и възможност да изживеят живота си по друг начин? Благополучно, светло, живот, пълен с топлина и щастие, в който никой не се нуждае от нищо, никого не губи и на никого не завижда. Живели ли са те някога за себе си?
Ние пораснахме, но малките детски обиди, претенции и неразбирания остават. Целият натрупан негатив ни преследва през годините като снежна топка. Имаме ли право да носим това бреме с нас? Благодарение на кого сме живи?
Какво ни пречи да простим и да поискаме прошка за грубостта и дързостта, неоправданите надежди и причинената болка, тишина и самота.
Нещо не ни пуска и не ни дава да живеем свободно. Слушаме себе си, но не чуваме, преместваме се от миналото, но то не си тръгва и не се изтрива. Може би трябва да погледнем назад, да простим, да разберем и да престанем да съдим?
Причината е в нас самите. Не сме се научили да обичаме така, както обичат нас, прекалено обичаме себе си, възприемаме всичко за даденост и не умеем да гледаме истината в очите.
Защо не можем без да обиждаме, без да съжаляваме и дори отмъщаваме? Защото родителите ни търпят всичко и всичко прощават и ще продължат да ни вярват, да се надяват, независимо от какво и въпреки всичко? Родителската любов е безгранична и безкрайна?
За чуждите се стараем и умеем да бъдем по-добри, а пред роднините си сваляме „маската“ и си позволяваме равнодушие, позволяваме си да бъдем жестоки егоисти.
Получава се така, за съжаление, че обиждаме точно тези, които обичаме и се боим да не изгубим, но таим това чувство в дълбините на душите си и не си го признаваме само пред себе си. Най-страшната заблуда е, че родителите ще бъдат винаги с нас и никога няма да умрат.
За нещастие, това не е така. Изведнъж животът спира, светът престава да се върти около нас и за това не можем да обвиняваме никого. Ние преставаме да бъдем смисълът на нечий живот. Никой вече не се бори за нашето достойнство и с нашите комплекси. Цветът на слънцето е същият, но то не грее така, както когато до нас не са любимите очи и нежните ръце.
Не обещавайте да се обадите на родителите си! Защото задължително ще забравите за това днес, утре, след седмица, а те ще чакат. С възрастта всичко се възприема много болезнено. Дори невнимателно изпуснатата дума е способна да причини болка.
Просто вземете и им се обадете, за да чуете родния глас и да им кажете, че ги обичате не заради нещо, а просто така, като в детството…
Защо да чакате, когато всичко свърши? Всичко може да се поправи, докато са живи!