Вчера си седя в градинката и по някоето време едно момче (около 14-15 годишно) идва на колело и почва да търси нещо под пейката.
Питам го какво, а той отвръща супер нещастно: „Преди два часа си изпуснах часовника и се разглоби. Една част му липсва. Тая, която държи каишката. Търсих я сума време и не я открих. Сега пак ще търся.“
Веднага впрягам и Девин, и едно негово приятелче да търсят заедно с баткото. Търсят и тримата много усърдно, но нищо не намират.
Момчето изведнъж се обръща към мен и ми казва: „Всичко е заради едно момиче. Много готино! Днес най-накрая се престраших да я поканя на среща. И за да не изглеждам смешен с моя часовник, че е по-детски, тайно взех часовника на баща ми. А то к’во стана!“
Стана ми толкова смешно… и мъчно същевременно.
Погледнах момчето и му казах „Ако това момиче е толкова готино, ще те хареса и без часовник. В противен случай изобщо не си заслужава. А изгубената част можеш да намериш при всеки часовникар и да върнеш часовника на баща ти невредим.“
Момчето се изправи изпод пейката, погледна ме и рече „Много сте права. Благодаря Ви!“ Качи се на колелото и си тръгна.
Понякога трябва да загубиш нещо съвсем малко, за да „откриеш“ нещо по-съществено.
Bubolinkata Cakes