Това писмо е написано от автора на „Малкият принц“ Антоан дьо Сент Екзюпери през далечната 1922 година. Тогава бъдещият писател и настоящ военен пилот служил далеч от дома. Писмата към близките за него били истински отдушник в тежката служба. Сред тях особено място заема писмото на писателя до майка му – Мари Буаз дьо Фонколомб:
„1922 година
Мамо,
Прочетох писмото Ви от вчера, изпълнено с такава нежност. Мамо, как искам сега да бъда до Вас. Как искам, за да разберете как с всеки ден се уча да Ви обичам все повече. Не съм писал в последните дни, но сега имаме толкова много работа!
Вечерта е толкова тиха и спокойна, а на мен ми е тъжно, незнайно защо. Този стаж в Авориаз е уморително дълъг. Наистина ми е нужна почивка в Сен Морис и Вашето присъствие.
Как съм могъл някога да Ви карам да плачете? Когато се сетя за това, съм толкова нещастен.
Какво правите, мама? Рисувате ли картини?… Отговорете ми. Вашите писма ми помагат да живея, носят ми свежест. Мамо, откъде намирате такива прелестни слова? Ходя впечатлен от тях цял ден.
Нужна сте ми така силно, както в детството. Старшината военната дисциплина, уроците по тактика – каква сухост, каква бездушност! Представям си как подреждате цветя в гостната, а аз мразя старшината.
Накарах Ви да се съмнявате в моята нежност. Но все пак, ако знаехте за нея сега.
Вие сте най-хубавото нещо в живота ми. Днес тъгувам по дома като момче. Само като си помисля – Вие се разхождате там и разговаряте, а можехме да бъдем заедно, но аз съм лишен от нежността Ви и не мога да бъда опора за Вас.
Наистина, тъжно ми е до сълзи тази вечер. И е вярно, че Вие сте единственото утешение, когато ми е тъжно. Когато бях момче, се връщах с голяма чанта на гърба, плачейки, че са ме наказали – помните, в Манс, трябваше само да ме целунете и забравях всичко.
Вие бяхте всемогъща защита от учители и монаси-надзиратели. Във Вашия дом аз бях в безопасност и нямах никого, освен Вас. Беше толкова хубаво.
И сега като преди само при Вас мога да намеря приют, само Вие знаете всичко на света, само Вие ме карате да забравя за всичко и, волно или неволно, отново да се почувствам като малко момче.
Довиждане, мамо. Имам много работа. Тук, както и в Сен Морис, крякат жаби, но тук крякат къде-къде по-зле!
Утре ще летя петдесет километра към Вашата страна, към Сен Морис, за да си представя, че всъщност карам към вкъщи.
Целувам Ви нежно. Ваш възрастен син Антоан.“