Позвъних ú 5 години по-късно. Колкото и да е странно, тя не бе сменила номера си, сякаш ме очакваше. Когато хванах телефона, направо се разтреперих. Гласът ú бе толкова щастлив. На заден фон се смееха деца…
След нейното „Ало“ изгубих дар слово. Не знаех какво да кажа. Радвах се за нея, но в същото време ми се късаше сърцето. Тогава, преди 5 години, тя ми каза, че винаги ще ме обича. Изсмях се и казах: „Тепърва ще срещнеш своето щастие“.
Но вътрешно в себе си знаех, че не лъже. Но въпреки това си тръгнах от нея. След като тя пак каза „Ало“, затворих слушалката. Стисках силно телефона в ръка.
Получих смс. Тя ми беше написала: „Здравей! Очаквах обаждането ти. Много се надявах да чуя гласа ти. Но ти се уплаши, както и тогава. Сега смело мога да изключа този телефон. Знам защо се обади. Да разбереш обичам ли те, или не. Да, обичам те. Не те излъгах тогава…“
Опитах се да ú звънна отново, но номерът беше недостъпен. Позвъних на следващия ден, след това звъннах пак и пак. Всеки ден. Опитах се да я намеря. Но от нея нямаше следа…
Днес съм на 39 години. И съм сам. Нямам нито деца, нито котка. Имам същия номер, който имах и преди 15 години. В очакване тя да се обади.
Ценете сега тези, които са до вас, а не после!