Известният писател почина на 19 февруари 2016 година на възраст от 84 години в Милано. Ето как живееше той:
Родих се в Алесандрия – градът, известен с шапките си борсалино.
Не трябва да се смята, че Италия е страна на интелектуалци. Фактът, че Рафаело и Микеланджело са родени тук, всъщност не значи нищо.
Мисля, че ако бях се родил в Средните векове, вече щях да бъда мъртъв.
Баща ми в юношеството си бил голям любител на книгите. Но родителите му имали 1 деца, семейството едва свързвало двата края и да си купи книга баща ми не можел да си позволи. Тогава той четял в уличните павилиони. Отивал, взимал от тезгяха книга и започвал да чете, докато собственикът не го прогонвал. Тогава той се местил в следващия павилион, отварял книгата на тази страница, на оято спрял, и продължавал да чете. Аз държа много на този спомен – неговият инат в преследване на книгите.
Когато дядо ми се пенсионира, той се занимава с поръчка на книги. Старинни, прекрасно илюстровани издания на Гьоте и Дюма лежаха навсякъде в дома му. Това бяха първите книги, които видях. Когато той умря, през 1938, много собственици на книги не си взеха техните поръчки и книгите просто ги струпаха в огромна кутия, която се озова в мазето на родителите ми. От време на време ме пращаха там – за въглища или вино, а аз само това и чаках.
Да, аз също съм писал стихове. Казал съм: в определена възраст поезията е равносилна на тийнейджърско акне. Това е етап без който не може. На петнадесет, или да речем, на шестнадесет поезията е мастурбация. И разликата между лошия от добрия поет се състои в това, че добрият поет изгаря своите ранни опити, а лошият – ги публикува.
Преди няколко месеца си купих за няколко хиляди долара тромпет. Вие знаете: за да свирите на тромпет, трябва постоянно да тренирате устните, но аз не бях правил това от много, много отдавна. Така че сега свиря лошо, а преди дванайсет години свирех превъзходно. Но си купих тромпета не за да свиря на него. Купих си тромпета, като свидетелство за това какъв съм бил.
Какъвто и персонаж да си измислил, той ще бъде изразен от твоя опит и твоята памет.
Детективската литература ме привлича с това, че задава централния въпрос на философията – кой направи всичко това?
Всеки път, когато започвам да пиша книга, се чувствам осъден на двегодишен срок, защото книгата е като дете. Първо, трябва да й дадеш живот, после да се грижиш за нея, едва тогава тя започва да ходи, и накрая, да говори.
Хубавата книга винаги е по-умна от своя автор. Често тя разказва за неща, за които дори авторът не знае.
Първостепенното задължение на културния човек е винаги да бъде готов да препише енциклопедия.
Обичам телевизията и вярвам, че на света няма нито един сериозен хуманитарист, който не обича да гледа телевизия. Възможно е просто да съм единственият, който не се страхува да си го признае.
Възможно е да не съм толкова мъдър, колкото си мисля и далеч не толкова мъдър, колкото си мислят хората.
Хората много бързо се уморяват от прости неща.
Никога не съм смятал Средновековието за тъмно време. Това е била плодорона почва, от която е израснал Ренесанса.
Всяка световна култура иска едно – да направи безкрайността разбираема.
Аз съм абсолютно убеден, че всяка прочетена книга те кара да прочетеш следващата.
Няма никакви правила и никакъв правилен режим, ако искаш да напишеш книга.
Понякога пренаписвам една страница по десетина пъти, а ако и това не помага – чета написаното на глас, опитвайки се по този начин да разбера какво не е наред.
Да напишеш книга съвсем не означава да нанесеш думи върху хартия. Можеш да напишеш в ума си цяла глава, докато закусваш или се разхождаш.
Чуждата глупост никога не намалява твоята.
Пределът на човешките възможности е извънредно скучен и разочароващ – смърт.