„Най-голямата загадка на Вселената не е животът, а Мащабът на пространството. Мащабът определя живота, а Кулата определя Мащаба. Детето, което възприема чудесата като нещо обикновено, пита: „Тате, какво има над небето?“ А бащата отговаря: „Космически мрак.“ Детето: „А какво има отвъд космоса?“ Бащата: „Галактиката.“ Детето: „А оттатък галактиката?“ Бащата: „Друга галактика.“ Детето: „А отвъд всички други галактики?“ Бащата: „Никой не знае.“
Разбираш ли? Мащабът е по-силен от нас. За рибата езерото, в което тя плува, е цялата й вселена. Какво си мисли рибата, когато кукичката я издърпва нагоре и тя се окаже в друга вселена, където има само въздух, който я задушава, и влудяваща синя светлина? Където огромни двуноги животни без хриле я поставят в кутия, в която тя се задушава, и я покриват с водорасли, след което я оставят да умре?
Представи си, че някой отчупи върха на молив и го уголеми. Ще настъпи момент, когато с учудване ще установи, че върхът не е твърд; той се състои от атоми, които се въртят като милион планети. Онова, което смятаме за твърдо вещество, всъщност е огромна мрежа от атоми, които са свързани чрез гравитацията. Ако се променят до съответните мащаби, разстоянията между атомите могат да се превърнат в левги, в цели бездни или вечности. Самите атоми са изградени от ядра и въртящи се около тях протони и електрони. Ако се задълбочим, ще стигнем до субатомните частици. А след тях? Тахиони ли? Или нищо? Разбира се, че не. Всичко във вселената отрича празнотата, невъзможно е да се твърди, че в един момент всичко свършва.
Ако достигнеш границите на вселената, ще намериш ли дъсчена ограда с табелка: „КРАЙ НА ПЪТЯ“? Не. Може да откриеш нещо твърдо и кръгло, както пиленцето вижда яйцето отвътре. И ако разчупиш с клюн черупката, каква мъчително ярка светлина ще озари твоята дупка на края на вселената. Може би ще надникнеш през нея и ще откриеш, че нашата вселена е частица от един атом на върха на стръкче трева. Може би едва тогава ще разбереш, че изгаряйки едно клонче, изпепеляваш множество вселени. Че съществуването не е само една безкрайност, а милиони светове.
Може би си разбрал мястото, което нашата вселена заема в космически мащаб като атома на върха на стръкче трева. Нима всичко, което сме в състояние да възприемем, от безкрайно малкия вирус до далечната мъглявина Конска глава, се съдържа в едно стръкче трева… стръкче, което би просъществувало само ден-два в някакво друго измерение? Ами ако коса повали стръкчето? Когато то започне да умира, дали загниването ще се пренесе и в нашата вселена, в нашия живот, дали всичко ще пожълтее и изсъхне? Може би този процес вече е започнал. Казваме, че светът се е променил; може би това означава, че светът е започнал да изсъхва.
Представи си колко нищожни ни прави тази концепция за Вселената. Ако Бог ни гледа отгоре, дали не му приличаме на едно от многобройните ята, над които Той раздава правосъдие? Ще види ли падащия врабец, когато той е по-малък от водороден атом, който се носи свободно из космоса? И ако го вижда… що за Бог е това? Къде живее Той? Как е възможно да живее отвъд безкрая?
Представи си пясъка в пустинята Мохейн, която прекоси, за да ме откриеш, представи си и милиарди вселени — не светове, а вселени — побрани в една-единствена песъчинка от тази пустиня. А във всяка вселена има безкрайно множество други. Ние гледаме към тези вселени от висотата на нашето жалко стръкче трева. Ако го настъпиш, ще изпратиш в небитието милиарди и милиарди вселени.
Въпрос на мащаби, Стрелецо.
Да допуснем още нещо. Да допуснем, че всички светове, всички вселени са се съединили в единствено звено, в единствена опора — една Кула. Може би тя е стълба, която води към самия Бог. Ще посмееш ли да се изкачиш по нея? Възможно ли е някъде над безкрайната реалност да съществува Стая…
Няма да посмееш.
Няма да посмееш.“
Стивън Кинг, „Стрелецът“