Астрид Линдгрен е удивителна личност. Тя била не само талантлив разказвач на приказки, но и истински борец за справедливост. Тя не се страхувала да говори и са я слушали. През 70-те години телесните наказания за децата били обичайна част от възпитанието. Но Астрид вярвала дълбоко в тяхната пагубност за формирането на здрава личност.
През 1978 година на церемония по връчването на престижната „Награда за мир“ в Германия тя произнесла реч, която обиколила света. С прости думи говорила за това, че корените на агресията, завладели нашия свят, стоят в самото начало на живота ни – в детството.
И децата, получаващи първия урок по насилие от родителите си, вярват, че само с негова помощ могат да решават проблемите си. Публикуваме части от нейната реч, която накарала Швеция да стане първата страна, законодателно забранила телесните наказания.
Откакто човечеството живее на тази планета, то е отдадено само на на насилие и война и крехкият мир, който понякога съществува, е постоянно под заплаха. Не е ли време да се запитаме не правим ли всеки ден нещо, което постоянно ни води до конфликти? Как да станем по-добри и да забравим за постоянната агресия?
Смятам, че сме длъжни да започнем от самото начало – от децата! Те скоро ще управляват тази планета и трябва да решат да продължат насилието или да живеят в мир и радост.
Спомням си колко шокирана бях когато в ранна възраст осъзнах, че хората, които управляват съдбата на нашите страни и на света като цяло не бяха богове с изключителни възможности и божествена проницателност. Те бяха хора, със същите човешки слабости, които имах и аз.
Но те имаха власт и във всеки един момент можеха да вземат най-значимите решения въз основа на някоя прищявка, която ги е вдъхновила в този миг.
Ако нещата се окажеха зле, войната можеше да избухне на базата на желанието за власт на едно лице или желанието за отмъщение, или суета, или алчност – и това изглежда е най-честата причина – прекомерната вяра в насилието като най-ефикасно средство във всяка ситуация.
По същия начин, един добър и чувствителен човек понякога може да избегне катастрофа, като просто е добър и разумен и се въздържа от насилие.
Може да се направи един възможен извод: съдбата на света се решава от индивидуални личности. Така че защо всички те не са добри и разумни? Защо има толкова много хора, които искат само насилие и власт? Да не би злото да е вродено в някои хора?
Не можех да повярвам в това и все още не мисля, че е така. Интелигентността и интелектуалните сили са вродени, но децата не се раждат със семена, които автоматично покълнват и се превръщат в добро или зло.
Какво решава дали детето ще се превърне в топла, открита, доверчива личност със склонност към обществени чувства или закоравял, деструктивен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които трябва да покажат на детето какво е любов.
Бих искала да кажа на всички, които вдигат врява за по-строг подход и по-стегнати юзди, какво ми разказва веднъж една стара дама.
Тя била млада майка в дните когато хората все още вярвали в идеята за „Вземи пръчката и накажи детето“ – или по-точно тя не вярвала в това, но един ден когато нейното малко момче направило някаква пакост, тя решила да му хвърли здрав пердах, за пръв път в живота му.
Тя му казала да излезе навън и да намери подходяща еластична пръчка или тояга за нея, за да я използва. Малкото момче било навън за дълго време. Изведнъж се прибрало цялото в сълзи и обявило: „Не успях да намеря тояга, но ето ти камък, който да хвърлиш по мен“.
В този момент майка му също избухнала в сълзи, защото внезапно проумяла как изглеждала ситуацията от гледна точка на малкото ú момче. Вероятно то си е мислело: „Мама иска да ме нарани и може да го направи добре като хвърли камък по мен“.
Тя обвила ръце около него и двамата прекарали известно време плачейки заедно. След това тя поставила камъка на рафт в кухнята и той останал там като постоянно напомняне за обещанието, което си била дала в този момент: никога насилие!
И все пак ако отглеждаме децата си без насилие и стриктен контрол, ще произведем ли нов вид човешко същество, което живее в състояние на вечен мир? Само авторите на детски книги биха били достатъчно наивни да вярват в подобно нещо! Знам много добре, че би било утопия.
И разбира се, има толкова много неща в нашия беден, болен свят, които също трябва да се променят, ако искаме да постигнем мир. Но в този момент, въпреки че не бушува война, има толкова невероятно много жестокост и насилие и потисничеството се случва из света; и нашите деца със сигурност не са слепи за него.
Те виждат и чуват и четат за него всеки ден и без съмнение ще приключат, вярвайки, че насилието е естественото състояние на нещата. Не е ли най-малкото, което можем да направим, да им дадем пример в нашите собствени домове, че има и друг начин да живеем животите си?
Може би е доба идея за нас да имаме малък камък на рафта в кухните си като постоянно напомняне за нас самите и нашите деца: никога насилие!
Въпреки всичко, това би могло да се превърне в малък принос за световния мир.