Пол Фелдман, работещ за правителството на САЩ, бил много популярен и уважаван сред своите колеги. Като ръководител на изследователския отдел на военноморските сили на САЩ той насърчавал своите служители за добрата им работа, като всеки ден носел в офиса прясно изпечени понички с шоколадова глазура. Фелдман първо го направил само като стимул за по-добра работа на сътрудниците си, но после те свикнали и това станало навик.
С течение на времето Пол разбрал, че покупката на понички за цял отдел е доста скъпо начинание, дори за високоплатена длъжност като неговата. И решил, че отсега нататък ще оставя на масата до поничките една кутия за пари, върху която ще бъде написана препоръчителната цена на кръглото лакомство. В резултат на това Пол успявал да си върне 95 % от похарчената сума. По-малкото събрани пари не били свързани с факта, че някой краде понички, а с нормалната човешка небрежност, тъй като някои хора изобщо не забелязвали кутията за пари.
Скоро след това, а именно през 1984 г. Фелдман се оттеглил от военната си служба и започнал свой собствен бизнес, свързан с търговията на понички.
Бизнес моделът му бил достатъчно прост:
Фелдман обикалял офисите на клиентите, оставяйки им кошница с понички и кутия, в която те трябвало да сложат парите в тях. Неговата бизнес система се основавала на лоялността на клиентите. Бизнесът му се развил добре и не след дълго в списъка му с клиенти имало 140 компании.
Тогава Фелдман разработил своя система за оценка на ефективността от сътрудничеството с фирмите:
В случаите когато „възвръщаемостта“ била повече от 90%, Пол смятал компанията за „честна“ и удобна за сътрудничество. Ако този процент е 85-90, то фирмата е „търпима“, а когато съотношението е под 80%, Пол изпращал на шефовете писмо, в което им разяснявал ситуацията, че вече не му е изгодно да им продава понички.
Първоначално Фелдман събирал парите в обикновена кутия, но след това започнал започнал да използва дървени кутии с процеп за намаляване на кражбите. Тогава била забелязана доста интересна статистика. Хората, които гепвали от Пол до 10% понички, почти никога не пипали в кутиите с пари. Работата е там, че тези хора, които не са си платили поничките, не считали това за кражба.
В американските компании често важи правилото: колкото по-висок е етажът, толкова по-висока е длъжността. В редки случаи може да се срещне низш служител на голяма компания, намиращ се на последния етаж на сградата. Пол Фелдман оставял кошница с понички и „касичка“ на всички етажи и тогава осъзнал, че измамниците са повече не в долната част, а в горната. Председатели и директори, печелещи повече от всички други служители, си прибирали понички безвъзмездно. Но това изобщо не значело, че работниците от ниските етажи били „света вода ненапита“, просто статистически кражбите били повече сред висшите служители.
Покрай отркаднатите понички се случвало да изчезват и кутии с пари, но това било рядко. Интересно се оказало и влиянието на празниците върху съзнанието на потребителите. аз Коледа и Свети Валентин нараствал броя на неплатените понички, а когато наближавал Денят на Независимостта, патриотизмът се събуждал у хората и кражбите намалели.