Да живееш със скоростта на дете

 

майка целува дете

Снимка: pixabay.com

 

Пътят от нас до детската градина отнема 30 минути. Пътят от градината до вкъщи – час и половина. Маршрутът е същият, но скоростта… Летим напред със скоростта на майката – задъжения, бързане, планиране, оптимизиране. Тичане. Няма време за отвличане на вниманието, забавления, разговори. Дори и за разговори.

Защото, за да чуеш гласа на детето в сутрешната суматоха на оживения град и да разбереш какво точно е казало, е нужно да седнеш, да се наклониш до неговото ниво, да се заслушаш. А това намаляване на скоростта си е загуба на работно време. Аз го държа здраво за ръката, защото той върви много бавно. И ние летим. Сашко е привикнал към мамината скорост – привикна мълчаливо, без капризи стига до градината. Но той знае, че всичко между нас е честно и по обратния път ние ще се върнем със скоростта на Сашко.

Със скоростта на Сашко – това значи да гледаме поперуди над глухарчета, мравки, атакуващи гъсеници на тротоара. Да наблюдаваме гъбите, дръзко израснали над градската трева. Да разглеждаме редки марки автомобили на паркингите и много други неща, които може да забележи дете,което не дърпа майка си за ръка.

Веднъж, отивайки в градината да взема Сашко, го намерих в пясъчника. Той развълнуван ми показа голям камък, който държеше с две ръце:

– Мамо, можеш ли да си представиш? Ние копахме, копахме и намерихме съкровище! Виж какво съкровище открихме!

– Колко е голямо! Дълго ли го копахте?

– Да! Доста дълго!

Сашко с безценния трофей в ръце и бодра стъпка се отправи към учителката.

– Смятате да занесете тази канара вкъщи ли? – попита тя озадачено.

– Да, разбира се. Как иначе? Не всеки ден се откриват съкровища.

И тогава Сашко намери пръчка. Такава пръчка нормално момче няма как да подмине. Дълга, дебела, удобно приляга в ръката. И ето ти дилема. Камъкът е твърде голям, за да го носи с една ръка. А ако носи камъка с две ръце, тогава няма да може да държи пръчката. Сашко остави камъка на пътя и с пръчката измери дълбочината на една локва. След това взе да тропа с пръчката си по метална ограда. След няколко минути подскоци се облегна на бастуна си.

Остави пръчката, взе камъка. Лицето му бе замислено. Сякаш слушаше вътрешните си чувства. Наиграе ли се достатъчно с пръчката? Може ли да се раздели с нея? Не е готов. Взе камъка, сложи го под мишница проидържайки го с ръка. Когато Сашко се наведе за пръчката, камъкът падна. След няколко опита все пак успя да вземе в ръце и камъка и пръчката. Наистина пръчката лежи на непохватно разперените му лакти, готова всеки момент да падне.

Удържах на изкушението да помогна на детето и да нося камъка. Това е негово решение негов избор, негов товар. Трябва да се научат да не носят повече, отколкото могат да носят. Аз само поддържах пръчката, когато пресичахме пътя, за да не създаде падналата пръчка сложна пътна ситуация. Сашко определено ще поиска да я вдигне, а с камък в ръце това няма да стане толова лесно…

А след кръстовището започва прав бордюр. Широк е колкото е широко стъпалото. Правият бордюр разделя тротоара не от пътното платно, а от тревата което означава че е безопасно да се ходи по него. Правият бордюр съблазнително се издига над нивото на тротоара. Следващите 200 метра от нашия маршрут до вкъщи Сашко винаги минава по бордюра. И не само Сашко. Аз също от детството си обичам да минавам по бордюрите. Когато ходиш по бордюра с детето си, е много по-лесно да се движиш с неговата скорост.

И тогава Сашко забелязва гълъби. Те се къпят във фонтана на ресторанта. Сашко пуска на земята камъка и пръчката. И иронично отбелязва: „Строителите си мислели, че строят фонтан, а се е получила баня за гълъби!“ И също така ентусиазирано добавя: „Виж, тези гълъби са толкова смешни!“ Опитам се да разбера какво смешно е видял Сашко в тези гълъби.

„Смешни гълъби“ – това са пораснали пиленца. Малко по-малки  от възрастните птици, по-атрактивни, с тънки шии. Обяснявам на Сашко, че това вече не са пиленца, но още не са и възрастни птици. „А! Разбрах! Те са като Арсен!“ – гениално e забелязал Сашко. Да, птици-тийнейджъри. И аз с удоволствие отбелязвам наличиетo на аналитично мислене при Сашко.

Върнахме се вкъщи с трофеи: камък и пръчка. Пътя до вкъщи този път го взехме за час и четиридесет минути. Но това е ценно време, което прекарах със скоростта на дете. Да живееш със скоростта на дете – значи да успяваш да видиш цвета на небето, мириса на улиците и собствените емоции. Да успяваш да се изненадваш и радваш на простите неща. Да успяваш да осъзнаваш, че животът е прекрасен.

Автор: Анна Бикова

Коментари

0 Comments

Пишете ни:

Може да ни изпращате вашите мнения, идеи или авторски материали ...

Sending
2015 © Webmiastoto.com. Всички права запазени.
Close

Log in with your credentials

or    

Forgot your details?

Create Account