За „Денят на Идиота“ населението започва да се приготвя предварително. Мъжете оцветяват очите си в цвета на праведния гняв. Жените вплитат в косите си мечти за светлото бъдеще. Децата се учудват на емоционалността на родителите.
Съседите се превръщат в продажни копелета, приятелите в неадекватни тъпаци, колегите с непонятна радост демонстрират своята зомбираност и недалновидност.
– Ей, Страна! Те те спасиха! – декламират привърженици на спечелилите в предишния Празник.
– Наистина ли? – учудва се Страната, балансирайки на ръба на пропастта.
– И още как! – уверено казват на Страната.
– Удивително – радва се Страната и припада от глад.
Танците са все по-яростни, околните са все по-честни.
– Целият ми живот е за народа! – дояжда третата си риза един Претендент – Направил съм много.
– Наистина ли? – учудва се Народа.
– Да, да. Само слепият не го вижда – кимва Претендента – И камшика хвърлих.
– О, уау – радва се Народа. – Хвърли камшика. А тази риза, която унищожавате сега… Позната ни е до болка. Не е ли свалена от нас? Преди десет години?
– Ама какво говорите? – обижда се Претендента – Аз – никога. Това е клевета, инсинуация и провокация. Колко ви платиха? А и да е било – кога е било това нещо… Повече няма да бъде така.
– Ами да – съгласяват се хората.
Празникът наближава, вълненията нарастват.
– Обеднява населението! Поголовно! – крещят на площада всички, пушейки скъпи цигари и облечени в годишната заплата на средностатистическия учител. И това въпреки жегата.
Всички живеят с надеждата, че нещо задължително ще се случи. Ще има наказания и на всички ще им стане по-хубаво от това. Ще отнемат и ще поделят. А ако не поделят, поне ще отнемат.
Обещанията – планини, перспективи – вагони.
Умората расте, страстите кипят.
На алеята се карат двама безработни заради разногласия по въпроса за разширяване на данъчната основа. Двама бедняци се подозират един друг в продажност и се обвиняват в заговор с най-богатите олигархи.
Спокойна баба на единайсет внука оплюва трима невинни минувачи за потници с непознато за пенсионерите лого. Глухоням разлепвач на обяви бива пребит от друг глухоням разлепвач за своята глупост и политическа неосъзнатост.
И ето, най-накрая, настъпва „Денят на идиота“. Всички се държат спокойно, с надежда гледат в телевизора, другаруват със съседите и очакват съобщения за нарушения. Нарушенията са един куп, демокрацията е потъпкана, на мнението за пореден път е плюто, но, въпреки това, празникът е признат за валиден. Тогава всички крещят „Ние победихме, получи ни се, показахме им“ и отиват да пият.
И в следващите 4 години с умиление си спомнят:
„Боже! Какви сме били идиоти!“
© frumich (бел.ред. – текстът е публикуван със съкращения)