Моята история с Бон Джоуви

На концерта на Бон Джоуви в Букурещ българските фенове показаха, че са сред най-верните почитатели на групата

На концерта в Букурещ българските фенове показаха, че са сред най-верните почитатели на групата.

 

Култовата рок банда Бон Джоуви сбъдна мечтата на хиляди българи, след като обяви, че на 14 май 2013 г. ще забие на Националния стадион „Васил Левски“. Освен това, четиримата музиканти показват специално отношение към верните си родни фенове и определи концертът им в София да бъде първият от европейската част на турнето им “BON JOVI Because We Can – The Tour.”

Доказателство, че Бон Джоуви се ползва с особен статут сред българските меломани е тази вдъхновяваща история, разказана от техния фен Николай Терзийски, който описва перипетиите си преди и по време на миналогодишния концерт на групата в Букурещ. Вие също може да споделите вашата история с Бон Джоуви на официалната фейсбук страница на радио Z-Rock.

„Моята история с Бон Джоуви щеше да се превърне в моята истерия с Бон Джоуви, но в ранното утро на 10 юли 2011 година всичко беше тихо и спокойно, когато с вълнение се качих на организирания транспорт за концерта в Букурещ. Всичко беше на мястото си: билетите – в предното отделение на раницата, завити в найлонови джобове, запечатани с тиксо; жена ми Криси – усмихната на седалката до мен; леите – в портфейла; бинокълът, българското знаме, фотоапаратът, пурата, сандвичите – натъпкани в раницата. Точно в 7 сутринта автобусът тръгна и шофьорът пусна музика – Бон Джоуви, естествено. Въпреки това аз сложих слушалките си, защото на плейъра си бях подредил най-надъхващите парчета.

Стигнахме в Русе без почивка и след като спряхме за около 20 минути на едно чейндж бюро, се отправихме към границата. Наближаваше 12 часа, когато организаторката премина покрай седалката ми: „Извадете си личните карти”. Именно в този миг установих, че левият джоб на дънките ми е необичайно празен. Документите! Личната карта! Останали са в колата, заедно с книжката. Видях някакви мъгляви хора, размахващи лични карти, а гласът на Криси прозвуча като от неясен сън: „ШЕГУВАШ СЕ, НАЛИ?” Други въпроси нямаше, нито „Ами сега?”, нито „Какво ще правим?”… Да се откажем от концерта, за който мечтаехме от 15-годишни беше невъзможно.

Изненадах се как започнах отчаяната акция по спасяване на мечтата с решителността на опитен пожарникар – извадих повечето леи, дадох ги на жена ми, разопаковах билетите и взех единия с думите: „Отивай на концерта! Аз се връщам в София за личната карта.” Излизайки от автобуса дочух заглъхващ въпрос: „Ама, с какво ще стигнеш до Соф…?”. Тичах по-бързо от мексиканец, бягащ на границата със САЩ, което вероятно си е било доста подозрително и на Българо-Румънската граница. „Нямам лична карта, отивам на концерт” – отговорих на съвестния полицай, който ме спря, а след обясненията започна да ме гледа съчувствено. Предизвиках съчувстие в полицай! Едно мъжко признание – доплака ми се. Минаваше 12 на обед, а концертът беше от 20 ч. Нямаше никакъв шанс да стигна до София с автобус, защото нямах време да търся автогара в Русе, затова се предадох на последната надежда – автостоп.

– Толкова отчаяно махахте… помислих, че е станала катастрофа – това бяха първите думи на Иван, човекът, който ме поведе по първите километри към спасението на мечтата ми. Отиваше в Търново и ме закара до Бяла. На този ужасен разклон чаках поне половин час, размахвайки отчаяно ръце. Когато мина 13:30, спрях да гледам часовника. „Дори и за биса да стигна – си заслужава”. Интересно свойство имаме хората – в такива отчайващи моменти да се самоуспокояваме. Групата с автобуса, заедно с жена ми сигурно вече беше в Букурещ, но тя нямаше активиран роуминг и не можех да се обадя.

Махайки на разклона край Бяла, си спомнях как в шести клас за първи път започнах да слушам Бон Джоуви, как се дразнех на тези, които казваха, че Бон Джоуви е човек, а не група, колко странно се чувствах да съм обсебен от музиката на Джон, в който бяха влюбени най-красивите момичета в града. Спомних си стария плакат на гардероба, затананиках си Wild Is The Wind и се захилих истерично, осъзнавайки абсурдността на ситуацията. Щях да прекарам тук остатъка от деня, пропускайки първия си и вероятно единствен шанс да видя групата, която ме беше формирала като музикален вкус и като човек. Утешаваше ме единствено мисълта, че жена ми ще снима, ще разказва, радвах се, че поне тя ще успее… а всъщност аз я запалих по групата, когато бяхме млади гаджета в гимназията.

Тогава чух клаксона. Някаква кола ме беше отминала и чакаше. Не кола! Джип! „За София?” – попитах. „Имаш късмет днес, баце” – отвърна огромният мъж, който пушеше пура до шофьора и не осъзнаваше колко далече беше от истината това изречение. Но този човек внезапно ме накара да обичам мутрите и всичко, свързано с тях. „Абе пич, ти усещаш ли ги тоя 180 километра в час?” – засмя се спасителят ми, докато возилото летеше по мостовете и тунелите на Витиня. Точно в 15:30 ч. бях в София, пред колата си, която беше затворена от микробус на паркинг в района на Народната библиотека. След 10 минути натискане на клаксона и псувни от пенсионерите в блокчето над мен, шофьорът на буса дойде, пушейки цигара. „Колега, спокойно бе, за къде бързаш? Неделя е!”

В 16 ч. излязох от София за втори път през този откачен ден. Бях напълнил „звяра” с бензин и си представях как всички вече са на площада и чакат концерта, пиейки бира в горещия ден. Не искам да си признавам как съм шофирал, но след три часа вече се бях наредил напълно невредим на голяма опашка от автомобили на румънци, прибиращи се в неделя от черноморието. Поне 2 часа не ми мърдаха. Тук ли щях да изкарам концерта? Тогава видях полицая, който ме изпрати преди 7 часа. Онзи, със съчувствения поглед.

Този човек ми спаси повече време и от мутрата с джипа. Вече обичах и полицаите, чувствайки се като президент, когато ми направиха път и пред недоволните румънски физиономии се наредих най-отпред. Преминах границата и тръгнах към Букурещ. Чак тогава се сетих да си пусна музика в колата. След около час, докато влизах в града, слушах „It’s My Life” и се чувствах като онова момче от клипа, което стигна точно за последния акорд на песента. Паркирах в някакъв Mол на центъра и хукнах към сцената, от която се чуваха първите акорди на „Runaway”. Мислите си, че това е символика? Не! Символика беше моментът, в който открих Криси на претъпканата трибуна, клатеща се от подскачащи хора – точно на края на „It’s My Life”… Символика беше, че като я прегърнах започнаха „In These Arms”… И мечтата беше реалност!

Тогава видях толкова български знамена в публиката, че се почувствах като в сън. И сега, когато обявиха концерта в София знам, че идват само заради тези знамена и истеричните хора, които стояха под тях. Защото ние сме достатъчно луди, за да ни запомнят, макар и да не знаят какво е коствало на някои от нас да стигнат в Букурещ през 2011-та…“

Автор: Николай Терзийски

Коментари

0 Comments

Пишете ни:

Може да ни изпращате вашите мнения, идеи или авторски материали ...

Sending
2015 © Webmiastoto.com. Всички права запазени.
Close

Log in with your credentials

or    

Forgot your details?

Create Account