– Давай, шефе, тръгвай, че закъсняхме!
– Къде отиваме? – таксиджията запалва двигателя, усмихва се широко.
– Ти какво, не разбра ли? Вече казах: закъснявам!
– Разбирам, че закъснявате, само че закъде?
– А-а-а, ами така кажи. Закъснявам с времето, обядът ми започва след 20 минути, а с моя гастрит трябва да ям навреме: лекарят каза, че язвата може да ми се обади.
– Извинете, това не ме вълнува. Това е такси, а не машина на времето. Кажете улица и номер и ще ви закарам.
– Разбрах, а колко бързо?
– А колко е далече?
– Ти какво, мозъкът ли ми пържиш?
– Кажете адрес и тръгваме. Или излезте от колата.
– Какво ми каза?! Никъде няма да излизам, гастроентерологът ми каза да не закъснявам за обяд.
– Адрес!
– Глупак, ти си таксиджия, ти трябва да знаеш адреса!
– Покажете ми личната карта.
– Това пък защо?
– Там обикновено пише регистрацията. Най-вероятно, това ще е и Вашият адрес.
– Верно ли? Не знаех… А къде е тази лична карта? Една такава пластмасова ли?
– Аха.
– О, аз я изхвърлих. Мислех си за какво ли ми е нужна изобщо?
– Боже! Добре, адреса си помните ли?
– (с гордост) Девететажна!
– Какво пишеше на нея?
– Къде?
– Обикновено на гърба.
– А, едно такова с черни букви?
– Да!
– Улица „Войнишка“, номер 9.
– Това е и адресът!
– Защо ми крещите? Адресът, та адресът… Никога не съм се замислял. Е, какво чакаш – тръгваме!