Ако човек е решил да си отиде, той така или иначе ще си отиде. Дори ако успеете за известно време да отложите неизбежното: чрез шантаж, подкуп, ласкателство, заплахи…
Точно обратното, колкото по-силно задържате човек, толкова по-силно той ще иска да си тръгне.
Ще избере удобния момент и ще избяга…
И отношенията ще стават все по-лоши и лоши: той ви възприема като затвор, който го държи насила; като препятствие, което му пречи. От любовта, приятелството, уважението, няма да остане нищо. Без значение: в краката му ли ще се въргаляте или ще го заплашвате с пистолет.
Резултатът ще е един – ще избере удобен момент и ще избяга. Ще се включи инстинктът за свобода. Ако се опитате да задържите зверчето, то започва да хапе, да драска и да се дърпа. Това е инстинкт, с инстинкта не може да се борите. Убеждаване, обяснения, гняв и сълзи нищо не решават. И дори пари, ако става дума за работа.
Временно може да отложите тръгването. Но това ще влоши ситуацията – рано или късно ще си тръгне, ако е решил. По-добре го пуснете. Може и да се върне, сам да се върне.
Може и да не се върне никога. Но съпротивата е безсмислена, само отлагате неизбежното. Страданието ще продължи. Не си тръгнат, ако са решили. Колкото по-рано си тръгнат, толкова по-малко ще е мъката. И нека на свобода помислят трябвало ли е да си тръгват. И ние ще помислим – трябва ли да приемаме обратно този, който си е тръгнал.