А хората си отиват… При другите хора, при себе си, необратимо, от нас, завинаги.
Отиват си, оставяйки в нас отворени прозорци, отключени врати, бодливи спомени, и нас самите на самите себе си… Ние оставаме…
Оставаме без тях, издухани от чужди ветрове, уязвими и загубени, лепкави и задушени в своето безсилие. Ние…
Ние — това е всеки, който е живял в нас, към когото сме се стремили, в когото сме се удавяли, когото сме мразили и сме изпълвали със себе си. И всеки…
Всеки, който някога си е тръгнал от нас, взимайки книгите ни, оставяйки ни изтръгнати страници, нашите песни — без ноти и мелодии, нашите стотици неизживяни животи, неизказани думи, неотдадени чувства и преданите на нас.
Нашите постели и души са смазани, нашите звезди и очи са загаснали, нашите ръце и сърце са свити в юмрук, нашите мисли са на възли, а в нервните влакна пулсира страхът.
Ние сме аквариумни рибки на своите обиди и вселенско негодувание.
Ние сме толкова огромни и толкова мънички. Поместваме в себе си хора, мечти, нечии светове и очаквания, чужди животи и подвижни, променливи реалности.
Но когато някой си тръгва, се превръщаме в точка, в малко тясно пространство, в което повече нищо не се побира, дори пустота…
Не мога да кажа „Не си тръгвай!“, защото някой ден аз също ще си тръгна.
Автор: Татяна Варуха