Жената се събудила рано сутринта в първия ден на Зимата. Тази Зима, по всички признаци, обещавала да бъде дълга и мразовита. Жената се събудила от дива, нечовешка Болка.
Болката крещяла от всяка клетка на тялото й. Тя дори примижала от тази Болка, а когато отворила очи, разбрала всичко. На жената й била паднала кожата.
Кога и къде я била загубила вече не било важно. Важно било само едно. Как ще живее занапред без кожа. И възможно ли е това изначално. Да живееш без кожа.
Одеялото, лепкавият ненадежден щит на усещанията, предателски се бил залепил към оголеното й кърваво месо.
Жената закрещяла от ужас. С треперещи ръце започнала да откъсва одеялото от голата си плът. Издърпала смачканото одеяло от себе си. При това счупила ноктите си и отново задърпала.
На разкъсани парчета отделила всичко това от себе си. Черна гъста кръв оставяла мокри петна върху дрипавото одеяло. Болката не си отивала. Болката ставала само още по-силна. Вече било невъзможно да оцелее. И жената знаела, че няма да преживее всичко това. Така изведнъж се случило.
С последни сили все пак се заставила да стане. Разголена в своята беззащитност пред всичко това, изскочила на улицата, вече й било абсолютно безразлично, че минувачите, удивено показващи пръсти, нагло се втренчват в нея.
Жената тръгнала да търси всички онези мъже, които някога толкова отдавна и съвсем скоро били в живота й. Незнайно защо тя напълно точно знаела къде да търси своята изгубена кожа. Първият мъж дълго не отварял вратата си.
И тя звъняла и звъняла на равнодушната, студена и няма врата. Най-накрая мъжът все пак отворил тежката порта. По-точно, открехнал я и подал глава навън. Здравей – казала Тя. – Дай си ми моята кожа! Дай си ми всичко, което не принадлежи на теб. Но мъжът не можел или не искал да й дава нищо.
Вече уших от къс от твоята кожа отличен тефтер – смутено отвърнал той, стараейки се да не я гледа в очите. Извинявай, но не мога да ти го дам. Там пазя парите си. Мъжът рязко треснал вратата пред жената и я оставил да стои, гола и с изтичаща кръв, на пустата студена стълбищна площадка.
Жената тръгнала да търси другия Мъж. Този, с когото й били безумно хубаво. Тогава, когато много го обичала. Това било толкова отдавна… Толкова отдавна, че вече й се струвало размито и нереално. Този мъж й отворил веднага. Сякаш винаги е чакал появата й. Дай ми кожата ми – уморено го помолила Жената и протегнала ръцете си към него.
Не мога – отвърнал й този, който някога я предал. Направих от твоята кожа изтривалка. В него си избърсвам краката всеки път когато влизам в апартамента си. Жената свела очи и видяла парче от своята нежива кожа, изтъркано до дупки.
Жената отишла по-натам. Тя тропала, чупела, плачела и стенела пред празните и затворени днес за нея врати от нейното минало.
Но никъде никой не й отворил и нищо не й дал! На всеки трябвали за нещо откъснатите остатъци от нейната кожа. Само че всички мъже ги използвали не по предназначение.
Жената тръгнала или по-скоро заскитала към дома си. Минувачите продължавали да я сочат с пръсти. Тя треперела. А още повече я болели следите и белезите. Те живеели вече отделен живот в нейната душа.
Изглежда, че раната зараснала. Разкъсан уродлив белег се образувал на нейно място. Но това било само видимо. Раната боляла още по-силно. И болката пробивала през твърдата и загрубяла кожа от белезите и отивала директно в сърцето. Сега Жената знаела само едно. Тя била длъжна, просто длъжна, да преживее тази Зима. А Пролетта може би ще срещне онзи мъж, който ще й помогне да оцелее, ще й помогне да изгради нова кожа.
Казват, че Жената е като праскова. Всичките й чувства са отвън. В плътта. А Мъжът е като орех. При него всички чувства са отвътре. И понякога мъжът ранява и драска със своята твърда черупка тази нежна плът от женската душевна Сърцевина.
Колко от тези жени живеят сред нас. Оголени със своята душа. Без кожа. Едни такива беззащитни и безпомощни. Виждаме ги веднага. Но те, уви, вече не виждат нас. Те вече не виждат никого.