Днес е една година, откакто мама я няма.
Тя често ми казваше: „Когато мен ме няма – всичко ще разбереш!“ В тази фраза като че ли беше заложен тротилът на бъдещите ми страдания, зазиданото обещано от мама осъзнаване на нейната правота по всички въпроси.
Тя си отиде неочаквано.
Мама боледуваше тежко много години и много пъти беше на ръба, но всеки път се измъкваше, здраво държейки се за живота, който в последните години беше с епревърнал за нея в тягост.
Седмица преди смъртта мама рязко и забележимо стана по-добре. Много по-добре.
Появи се отдавна загубен интерес към живота. Искаше супа и баница, да се разхожда и се обади на сестра си.
Обикновено аз й предлагах всичко това, почти умолявайки я.
– Искаш ли супа?
– Не искам.
– Искаш ли да се обадиш на леля Галя?
– Не бива.
– Да отворя прозореца.
– Все ми е тая.
– Какво искаш тогава?
– Искам да умра…
И тогава изведнъж…
Медицинската сестра с възторг разказваше новините.
– Днес се облече! Каза, че иска нов пуловер. Бял или червен. Под панталоните..
Аз се радвах за мама. Добър знак е когато жена иска да се облича.
А през нощта се появи тромб. И това беше всичко. И никакви знаци.
Вечерта разговаряхме с нея за това, че с децата ще дойдем утре на обяд, като се събудим и закусим. Да ни чака.
Това беше последното, което казах на мама.
И нямах никакви предчувствия.
А после – обаждане от сестрата, което разкъса моето утро… Утрото в деня, когато трябваше да я посетим цялото семейство. Към обяд.
Първата ми мисъл беше: „Не ме дочака!“
А втората мисъл: „Ето сега всичко ще разбера!“
Какво ще разбера? Не зная…
Измина година. 365 дни.
Днес отидох на гроба на мама да й кажа, че нищо не съм разбрала.
Нищо.
Без нея ми е… възрастно.
Сега вървя по живота и вече не се обръщам.
А преди винаги се обръщах към мама и уплашено сгушвах глава в раменете й. Чаках одобрение и подкрепа. Да ми каже: „Добро дете!“ и да ми пораснат криле.
Исках да й кажа много неща. А сега вече е късно…