Млада майка току-що била поела по пътя на майчинството. Държейки бебето си на ръце и усмихвайки се, тя се замислила: „Колко дълго ще трае това щастие?“ И Ангел й казал: „Пътят на майчинството е дълъг и труден. И ти ще остарееш преди да стигнеш края му. Но знай, краят ще бъде по-хубав от началото“.
Но младата майка била щастлива. Тя не могла да предположи кое би било по-хубаво от тези години. Тя играела с децата си и по пътя събирала за тях цветя, къпела ги в потоците с бистра вода, слънцето им се усмихвало радостно и младата майка викала: „Нищо не може да бъде по-прекрасно от това щастливо време!“
И когато настъпила нощта и започнала буря и тъмният път не се виждал, а децата треперели от страх и студ, майка им ги прегърнала, държала ги близо до сърцето си и ги закрила със своето наметало… И децата казали: „Мамо, не се боим, защото ти си до нас и нищо лошо не може да се случи“.
Когато дошло утрото, те видели пред себе си планина и започнали да я изкачват, като се уморили… И майката била уморена, но през цялото време казвала на децата си: „Потърпете. Още малко и сме там“. И когато децата достигнали върха, казали: „Мамо, никога нямаше да го направим без теб!“
Тогава майката, лягайки през нощта, погледнала към звездите и казала: „Този ден е по-хубав от миналия, защото децата ми узнаха за силата на духа пред лицето на трудностите. Вчера им дадох храброст. Днес им дадох сила“.
На следващия ден се появили странни облаци, които затъмнили земята. Това били облаци на войната, ненавистта и злото. И децата търсели в мрака своята майка… Когато я намерили, майка им казала: „Вдигнете очите си към Светлината“. И децата видели над тези облаци Вечната Слава на Вселента и това ги извело от мрака.
През тази нощ майката си казала: „Това е най-хубавият ден от всички, защото показах на моите деца Бога“.
Дните минавали, и седмиците, и месеците, и годините… Майката остаряла, леко се прегърбила… Но децата й станали високи и силни и смело се втурнали в живота. И когато пътят бил твърде труден, те я вдигали и я носели, защото тя била лека като перце… Накрая се изкачили по една планина и вече без нея можели да видят, че пътищата там са светли, а златните врати са широко отворени.
Майката казала: „Стигнах до края на своя път. И вече зная, че краят е по-хубав от началото, защото децата ми могат да вървят сами, а техните деца — да ги следват“.
А децата казали: „Мамо, ти винаги ще бъдеш с нас, дори когато преминеш през тази врата“. И стояли и наблюдавали как тя продължава натам сама и как вратата се затваря зад нея. И си казали: „Ние не можем да я видим, но тя все още е с нас. Майката, подобно на нашата, е повече от паметта. Тя е Живото присъствие“.
Вашата майка винаги ще е с вас: тя е в шепота на листата, когато вървите по улицата, тя е уханието на наскоро изпраните ви дрехи или белите чаршафи; тя е прохладната ръка на челото, когато ви е лошо. Вашата майка живее вътре в смеха ви. Тя е кристалът във всяка капка от вашите сълзи. Тя е мястото, където ще бъдете на Небето, вашият първи дом; тя е картата, по която следвате всяка своя стъпка.
Тя е вашата първа любов и вашата първа мъка, и нищо не може да ви раздели. Нито времето, нито мястото… нито дори смъртта.