След като се родил без ръце и крака, преживявайки само беди, Ник Вуйчич станал един от най-известните християнски проповедници в света. Предлагаме ви да прочетете част от негова емоционална реч:
Без ръце и без крака не е лесно, но по-лошо е да имаш инвалидно сърце. Искам да започна речта си с една забавна история. Веднъж към мен се приближи един човек, погледна ме втренчено и възкликна: „Какво се е случило с теб?“ А аз: „Цигари!“ Винаги трябва да се смеете, запомнете…
Когато съм се родил, съобщили на родителите ми, че не умея да ходя, на което те отговорили: „Не знаеш какво можеш, докато не пробваш“. Те не знаели, че не само не мога да ходя, но и да скачам, плувам, да се занимавам със сърфинг и дори да скачам с парашут.
Когато бях дете, не знаех какво ми предстои, виждах само разбити парчета. Мислех какъв ще бъде животът ми ако всеки може да ме обиди? Мислех, че никога няма да се оженя… Вече 4 години сме заедно с моята съпруга и имаме двама сина. Обичам своя живот и не бих променил нищо в него.
Но първо трябва да се научите да бъдете благодарни за това, което имате. Не знам какво имате сега и за какво мечтаете, но най-важното в света е любовта.
Веднъж попитах деца на 8 години: „Усещате ли напрежение?“ И те ми отговориха: „Аха! Толкова сложни домашни работи, писна ни и от братята и сестрите. Само стрес в живота!“
После говорех с 13-годишен тийнейджър, а той: „Родителите ми ме побъркват, нямам гадже, стрес“. И при 17-годишните е стрес – последна година в училище и трябва да постъпят в университет. И ако влязат в университет – всичко ще е наред! Но знаете ли какво? Те ще влязат в университет, а доброто няма да дойде, сега парите няма да стигат: „Само да получа работа и всичко ще бъде наред!“ Получил работа, погледнал своя шеф и стрес пълен!
Мислех, че дори ако се оженя, не мога да хвана за ръка своята жена. Но днес знам, че не е задължително да я държа за ръка, нужно е да я държа за сърцето.
Днес по-големият ми син Кийоши е на три години, той е по-висок от мен. Когато синът ми плаче, аз не мога да го прегърна, но той и два и ме прегръща сам. Ето ви доказателство: мечтите се сбъдват!
Веднъж говорех пред аудитория в Калифорния и видях как един мъж вдигна малко момче – Даниел Мартинес. Погледнах го и въздъхнах: то нямаше нито ръце, нито крака. Помолих баща му да доведе малкия на сцената, той беше само на 19 месеца.
Той гледаше мен, аз него, не можех да му дам „пет“, но положих своя малък крак върху него. И той се усмихна. А всички наоколо плакаха, защото това беше чудо.
Бъдете благодарни за това, което имате и мечтайте по-мащабно. Някога аз не ценях своя крак. Но сега с него набирам 43 думи в минута върху клавиатурата (това, ако все още допивам чашата си кафе).
И да, преди да получа покана от първото си училище, се обадих на 52 учебни заведения! 52 неуспеха. Когато имаш цел бъди готов за неуспехи.
Държавата не можеше да ми помогне, когато постъпих в университет. Помогна ми некомерсиалната организация „Австралийци за австралийците“.
Дръжте се за живота, за вярата и отново ще ви издигнат нагоре!