Ако вашата младост се е случила в края на 80-те, то тази публикация се посвещава на вас, уникално поколение! Защото точно ние:
Всички бяхме пионери.
Помним Тато и Меркюри още живи.
Ходихме целия клас под ръководството на учителката да гледаме филма „Вчера“.
Помним времето, когато видеомагнетофонът струваше почти колкото автомобил.
Ходехме във видео салоните и до ступор гледахме филмите „Рамбо“ и „Командо“.
В грима използвахме руж и сенки в циркови цветове.
Над бюрото си закачвахме постери с Ван Дам.
И до днес слушаме „Модърн токинг“.
За първи път видяхме компакт диск по новините (ставаше въпрос за това, че японците са изобретили нов носител).
Знаехме, че японските аудиокасети са по-добри от съветските и може да ги слушаш 90 минути, а не 60.
Бяхме свидетели как една страна се разпадна и на нейно място възникнаха 15 нови.
Масово танцувахме брейк.
Знаехме, че секс символ не е Ален Делон, а Христо Шопов.
Помним какъв беше вкусът на истинската боза.
За американските дънки някой беше готов да си продаде душата.
Успяхме да послушаме музика на грамофонни плочи.
В детството обичахме да играем по строежите.
Знаехме, че пепси колата е напитка на боговете.
Знаехме, че Ваз 2109 чудо на социалистическото автомобилостроене.
Като студенти необходимата информация можехме да получим само в библиотеката.
Живеехме прекрасно без интернет и мобилни телефони. И сме едно от последните поколения, които знаят какво е детството на улицата, а не зад таблета.
И ако младите ви погледнат снизходително, усмихнете се.