Просто една история…
Не за простотии… Не за това как всичко е лошо… Не и за политика… Трогателната легенда за едно момче.
Отдавна-много отдавна имало едно малко рибарско селище. То било толкова малко, че в него живели едва десетина души. Всички те били добри, отзивчиви хора, живеели мирно и задружно.
Там имало и старец, който разказвал най-интересните приказки в света. Казвали, че слушайки го, забравяш за времето. Забравяш за всички проблеми и несгоди. Старецът имал жена, добри хора. Той ходел за риба и, освен това, правел играчки от дърво, които после подарявал на съседските деца.
Тя пък чакала мъжа си, ръководела домакинството и помагала на другите жени. Свои деца за съжаление нямали.
Веднъж, връщайки се от риболов, цялото село се събрало около огъня. Всички яли, пили, радвали се на добрия улов, което от много години било рядкост. Изведнъж те забелязали, че старецът и жена му ги нямало никъде.
Хората отишли до дома им и видели, че старецът лежал на леглото си, а жена му бдяла над него, като го гледала нежно и го държала за ръка.
Старецът, виждайки хората, станал от леглото и казал: „Дойде време за моята най-последна приказка“.
Всички пак насядали около огъня и се приготвили да слушат. Старецът започнал да разказва:
„Тази приказка изобщо не е приказка. Казват, че всичко е истина. Преди много-много години в малко рибарско селце като нашето живеели баща с малкия си син. Веднъж синът се разболял много силно, опитвали се да го излекуват, но нищо не помагало.
Тогава бащата отишъл при Морето да моли за помощ. Много дни го призовавал, но то не отвърнало. Тогава бащата отишъл при Вятъра да моли за помощ. И Вятъра не му отговорил.
Тогава бащата отишъл да моли Луната. Луната била благосклонна към рибаря и отвърнала на молитвите му. Той помолил Луната да спаси сина му, заклел се, че ще даде всичко, което има, само да не умира момчето.
И тогава Луната отговорила, че ще му спаси живота, само ако го вземе за свой помощник. Ако малкият рибар бил толкова добър, колкото баща му го описвал, той ще можел да й помага да следи за звездите. Да хваща избягалите и да ги връща на местата им.
Казала на бащата да не се вълнува, че той всяка нощ ще вижда своя син и синът ще вижда бащата.
Бащата се съгласил и още същата нощ сякаш момчето се изпарило. Целия следващ ден селото търсело малкия, но така и не го намерило. А нощем хората видели как бащата стоял на скалата, гледал луната, усмихвал се и махал с ръка, някои дори твърдели, е виждат мъничко човече на луната, което му махало в отговор.
Момчето наистина било там. Денем спяло, нощем бодърствувало. То обичало да гледа хората как се трудят, отдъхват, как дружат и се обичат. Всичко в тях му било интересно. Дълго си говорел той със звездите, понякога ги улавял, когато падали по невнимание.
Понякога дори успявал да говори с луната, ох, какви истории му разказвала тя!
Но минали години, бащата на момчето починал. И не останал никого на земята, който да го познава. Нямало с кого да поговори момчето, освен със звездите, нямало на кого да помаха. Година след година той разговарял със звездите, ловял ги, наблюдавал ги.
И ето, изведнъж, много години по-късно, той видял малко момиче на земята. Това момиче било най-добро от всички, най-красиво от всички. Много пъти до този момент той се опитва да привлече вниманието на хората, но само тя го видяла.
Двамата разговаряли дълго, много пъти тя идвала да се види с него. И веднъж той помолил Луната да го пусне. Искал да прекара целия си живот с нея, кратък, но щастлив. Луната го пуснала, но им дала само 60 години.
Те се заселили в селото, където той живял с бащата. Той правил това, което умеел: станал рибар. Те живели заедно дълъг и щастлив живот и, знаейки, че са дошли последните му дни, не съжалявал за нищо“.
Старецът замълчал, хората го помолили да довърши, да разкаже какво се случило по-нататък. На което той отвърнал: „А това още никой не знае“.
***
След тази нощ повече никой не видял този старец, видели само жена му, която всяка нощ ходела до скалата и дълго гледала към луната. Махала и се усмихвала и й махали и се усмихвали в отговор.