Стар мъж се преместил да живее при своя син, снаха си и четиригодишният внук. Ръцете му треперели, очите му не виждали добре, походката му била несигурна.
Семейството се хранело заедно на една маса, но старите, тресящи се дядови ръце и слабото зрение затруднявали този процес. Грахът падал от лъжицата на пода, когато взимал чаша в ръка, млякото се разливало върху покривката.
Синът и снахата започнали все повече да се дразнят.
-Трябва да предприемем нещо – казал синът. – Писна ми от шумното му хранене, разлятото мляко и разсипаната на пода храна.
Мъжът и жената решили да поставят отделна малка маса в ъгъла на стаята. Там дядото започнал да се храни сам, докато по същото време останалите членове на семейството се наслаждавали на обяда си.
След като дядото два пъти чупел чинията си, започнали да му сервират храната в дървена купа. Когато някой от семейството погледнел към дядото, понякога виждал в очите му сълзи, защото той бил съвсем сам.
Оттогава насам единствените думи, които той чувал по свой адрес, били язвителните забележки, когато изпуснел вилицата си или разсипвал храната си.
Четиригодишното момче наблюдавал всичко мълчаливо.
Една вечер, педи вечеря, бащата го видял да си играе на двора с кора от дърво. Той попитал нежно момчето:
-Какво правиш?
Момчето отговорило:
-Правя малка купа за теб и мама, от която ще ядете, когато аз порасна.
Момчето се усмихнало и продължило да работи.
Тези думи така зашеметили родителите, че те загубили дар слово. Сълзи се застичали по техните лица. И макар да не си казали нито дума, и двамата знаели какво трябва да направят.
В същата вечер мъжът отишъл до дядото, хванал го за ръка и нежно го съпроводил обратно до семейната маса.
Всички останали дни той ял заедно със семейството. И по някаква причина нито мъжът, нито жената повече не се ядосали, когато паднела вилица, разливало се мляко или мърсяла покривката.