Всички сме виновни за това. Това е онази наша страна, която ни прави загрижени и съчувстващи. Не искаме да тревожим другите със своите проблеми, затова просто казваме: „Всичко е наред“ и продължаваме сами да се борим с проблемите си.
Усмихваме се. Усмихваме се, дори когато сме готови всеки момент да потънем.
Опитваме се да угодим на другите. Не си признаваме това, че страдаме. Просто защото не искаме да развалим нечие настроение.
Но понякога така ти се иска да си излееш пред някого душата.
Понякога така ти се иска да признаеш, че си просто човек, който е преизпълнен с емоции, на когото се е случило толкова много от всичко.
Понякога така ти се иска да знаеш, че някой те чува и изслушва, дори да не е за дълго.
Така че когато видя, че някой има нужда от прегръдка, аз го прегръщам. Нямам нищо против.
Нямам против, защото знам какво е да не ти е добре. Знам какво е когато ти е самотно и знам какво е да се надяваш, че някой случайно минаващ на улицата ще забележи болката в очите ми. Затова съм внимателна към другите. Търся тази болка и помагам да се избавят от нея. Правя го, защото зная колко е трудно да преглъщаш сълзите си и да изричаш думите: „Всичко е наред“.
Но това е нормално. Зная, че не ти е наред и това също е ннормално.
Зная, че тези прегръдки няма да те оправят завинаги, но се надявам, че ще те успокоят.
Просто дишай.
Дишане, издишане.
Защото някой ден ще можеш да кажеш „Добре съм“, но този път вече ще бъдеш прав.