Момче на 18 години се разхождало в парка. То внимателно приплъзвало двата си крака, което правело походката му малко странна. Но гърбът му бил изправен, крачката – уверена, погледът прям и твърд.
На дълъг повод той държал куче. То било много старо, това се забелязвало и по бавната му неуверена походка, и по сивата козина, и по сълзящите очи. Те вървели един до друг и веднага се виждало, че са заедно.
-Мамо! Виж, куче! – звънък детски глас пречупил обичайната глъч на големия град. – Може ли да му дам своя сандвич?
Мила тежко въздъхнала. Пак се започва. Димчо вече я измъчва с молбите си да му купи куче. Но Мила е категорично против. Тя прекрасно знаела, че всички грижи за кучето – разходки, хранене, ваксинации и т.н. – ще легнат на нейните плещи.
Димчо бил твърде малък, за да може да се грижи за друго живо същество.
-Димчо, вече знаеш, че някой трябва да се грижи за кучето. Аз по цял ден съм на работа, ти на училище, освен това си още твърде малък.
-А тати?
– А баща ти – тук гласът на Мила предателски се разтреперил, за щастие Димчо поради силата на възрастта си все още не можел да обърне внимание това – а баща ти ще идва понякога с нас, за да се разхожда с кучето.
Димчо се намръщил. Мила, въздъхвайки отново, извадила сандвич от чантата, приготвен в случай, че Димчо огладнее по време на разходката, и го дала на сина си. Момчето отишло до лежащото куче и внимателно сложил до муцуната му късче хляб с колбас.
Кучето било много старо. То просто лежало върху тревата в парка и чакало кога най-накрая ще угасне тази ярка светлина, която така дразнела възпалените му очи.
Неочаквано пред него се появило малко човече. То протегнало някакво вкусно ухаещо парче. Кучето внимателно взело угощението и благодарно близнало сладко миришещата длан. Момчето побягнало и си тръгнало, като през цялото време се оглеждало. На кучето му станало много топло. То затворило очи и заспало. Завинаги.
След няколко дни Мила излязла с Димчо да се разходят до детската площадка. Децата си играели, шумяли, гонели се един друг, спускали се по пързалките. Димчо също бягал с всички, смеейки се радостно. Той се качил на един лост. Мила искала да го спре, но не успяла. Димчо паднал, пльоснал нелепо и не могъл да стане.
Три месеца по-късно почернялата от скръб Мила довела Дима вкъщи. В инвалидна количка. Лекарите допускали, че все още не всичко е загубено, но било трудно да се повярва в това. Най-вероятно Дима нямало вече никога да ходи.
И Димчо… в количката… сериозен и тих, дори за своите 8 години разбиращ, че се е случило нещо много лошо… Той вече не плачел и не се страхувал…
Мила добутала количката в коридора.
Въздъхнала.
И отворила вратата на съседната стая.
От там, смешно клатушкайки се на късите си крачка, се подало космато рижо кученце. То забавно сбръчквало муцуната си и тикало навсякъде мокрото си черно носле.
-Димчо – казала строго Мила – обеща, че ще възпитаваш кучето сам. Дойде време да спазиш обещанието си.
След половин година Димчо станал от количката. Той бързо се уморявал и бързо сядал обратно, но можел да прави по няколко крачки.
А след още няколко месеца сам ходил на разходка с кучето (вече възрастен пес), кръстен със смешното и непонятно име Бендик. Димчо вървял много бавно, държейки за ръка Мила, неуверено правейки крачки. Но вървял. Сам.
Минали 10 години. Бендик остарял и вече трудно движел лапи сам. А Димчо, сега вече Димо, вървял до него, готов, ако нещо стане, да го хване. И Димчо знаел, че на това куче е длъжен за това, което предстои.
Те вървели заедно. Младо слабо момче и старо куче. И им било хубаво заедно.