По време на една от безсънните нощи, когато с жена ми се събудихме заедно с нашето бебе, аз казах: „Все пак ставам заедно с теб. Много мъже не го правят. Трябва да си ми благодарна“.
Бях уморен и казах това с намек, че й е провървяло с мен. Един вид се издигнах над другите бащи.
Беше вече осем часа сутринта. Жена ми се спря за миг, облегна се на стола си, малкият спеше върху коленете й. Очите й бяха червени, а кестенявата й коса беше събрана на опашка. Тя притисна детето по-близо до себе си, осмисляйки това, което съм казал. Очаквах, че ще се съгласи с мен. Понякога сме обсъждали бащите, които не са ставали заради бебетата си, считайки това за работа на майката.
Но жена ми не го направи.
Вместо това, кръстоса крака, погледна ме в очите и каза: „Искам да спреш да говориш така“.
В този момент жена ми беше редовна студентка, майка на три деца, както и училищен доброволец. С часове седеше на кухненската маса, прегърбена над клавиатурата, с учебник в дясната ръка и поне едно дете я дърпаше за панталона.
Не е изненадващо, че въпреки моята помощ, й беше трудно да поддържа дома в чистота и при това да вози децата на лекар, да готви, да води децата по спортни и извънкласни мероприятия, да ги държи чисти и здрави и да контролира поведението им на обществени места.
Тя беше студентка и майка и носеше огромен товар, защото беше единственият възпитател на нашите деца. И изведнъж аз споменавам за своята помощ посред нощ, сякаш това значително разширило ролята ми на баща.
Естествено, не мислех нищо такова в този момент. Просто се опитвах да привлека вниманието на жена ми към приноса, който носех на семейството ни.
Като баща усещах, че внасям своята лепта в домашната работа. Идвайки от работа, чистех, ставах нощем и правех много други неща, за да бъде бракът ни наистина съвместно дело. Но не знам защо исках да получа някаква специална благодарност за тези неща, които дълги години смятах за работа на майката.
Бях облечен в панталон и риза, а в дясната ръка държах виолетова кутия за обяд. Спрях за миг, направих крачка назад и попитах: „Но защо? В крайна сметка това е така! Правя много от това, което другите бащи не правят. Аз съм добър мъж“.
Съпругата ми стоеше с бебето на ръце. По-големите ни деца още спяха, затова говорехме шептейки. „Защото не усещам, че сме партньори. Усещам, че съм длъжна да те моля всеки път, когато се будиш нощем. Това е и твое дете“.
Продължихме по темата. Тя ми каза как цени всичко, което правя за дома, но й е неприятно с какво отношение го правя. Сякаш върша нещо грандиозно, когато всъщност правя това, което трябва да прави бащата.
Първата ми реакция беше да се ядосам. Исках да й изброя другите бащи, наши познати, които и до днес са привърженици на остарелите джендърни роли. Отворих уста, но се спрях, мислейки за своите чувства и разбрах, че е по-добре да излезна, докато не съм казал нещо излишно.
Затова отидох на работа без да кажа нито дума повече.
На работа бях бесен.
На двайстата минута от половинчасовото каране се сетих за това кога последно бях измил съдовете. Тогава също очаквах да получа похвала или награда и сега за първи път и зададох въпроса: защо? В крайна сметка аз също ям.
След това се сетих как минах с прахосмукачка килима или изпрах и имах същите очаквания относно домакинската ми работа… И изведнъж е почувствах като негодник.
Фактът, че жена ми е била отговорна за дома и грижите за децата, толкова дълбоко се бе вкоренил в разбирането ми за семейството ми, че се поставях на пиедестал, оказвайки обикновена помощ на съпругата ми през нощта.
Докато паркирам и отида до офиса, се чувствах наистина потиснат.
Позвъних на жена ми от работа и казах, че съжалявам за казаното. „Ти си права. Семейството е партньорство и не трябва да се държа така, сякаш правя нещо свръхестествено, защото ставам с бебето през нощта. Повече няма да го правя“.
Жена ми помълча за малко, а после каза: „Благодаря“.
