Изкачваме се на 5 етаж на родилния дом… родилното отделение… вси светии… тук още не е стъпвал крака на простосмъртен мъж!! За нас има отделно отделение. Разполагаме се… слушам как в съседните отделения бедните родилки стенат. 7
Крещят, плачат, стържат по стената… и аз се чудя къде съм попаднал и какво ще се случи сега! В борбата на разума и страха побеждава любовта към жената.
Няма да опиша целия процес на битката, но никога не ми е било толкова тежко!
Поставят гутатор, нещо не било наред с иглата.. излизам в коридора и с целия си басов глас извиквам: „Сестраааа“… всички родилки в началото притихват… после две от тях ведната започват стремително раждане (даже ми благодариха). От 5 сутринта до 1 на обяд нито цигари, нито тоалетна, през цялото време съм с жена си…
Масажирам й кръста.. Тя съобщава на лекарите, че трябва СПЕШНО ДА РОДИ, защото в 6 вечерта ще ни носят хладилника… Към един часа съм изтощен, сякаш съм сменял цял влак мръсни пелени.
Когато влязохме в родилното отделение ми се прииска да изчезна, да се изпаря… да загубя съзнание. Но съзнанието ми не искаше да ме изостави!
Контракции! О, Боже, какво се случва??? Бузите ми пулсират от напрежение, очите ми са червени… (още малко и ще „родя и аз“ заедно с нея в буквален смисъл… само че плодът на моето раждане би бил неочакван за всички присъстващи).
Нечовешки вик на последната контакция… тишина (минаха няколко мига, но ми се струва сякаш са часове, усещам, че косата на главата ми мърда и посивява). И нашето малко чудо със своя най-прекрасен и чист вик съобщи на човечеството, че се появи на бял свят.
Тя е готова да живее и й е все тая за всички наоколо, освен за мама и тати. Съобщават ми, че си имаме момиченце. Аз стоя и рева без да крия сълзите си… Всеки, който е в родилното ме гледа с уважение и ме поздравява, а аз стоя, размазвам си сополите и рева…
Скъпи жени… БЛАГОДАРЯ ВИ!!!