В края на 90-те години на 19 век в електрическата компания в Детройт работел млад механик за 11 долара на седмица. Той се трудел по 10 часа на ден, а прибирайки се вкъщи, често до полунощ работел в бараката си, където се опитвал да изобрети нов тип двигател.
Баща му смятал, че момчето просто си губи времето, съседите го сметнали за луд, а никой не вярвал, че заниманията му ще доведат до нещо смислено. Никой, освен неговата жена.
Тя му помагала с работата посред нощите, по няколко часа държала над главата му керосиновата лампа. Посинели ръце, зъби тракащи от студ, а често се и простудявала, но… все така вярвала в мъжа си!
Година по-късно от бараката се чул шум. Съседите видели как по пътя, без кон, в нещо като талига се возели лудият и неговата жена. Този чудак се наричал Хенри Форд…
Веднъж журналист се поинтересувал какъв би искал да бъде Форд в някой друг живот, а геният отговорил простичко: „Какъвто ще да съм… Стига до мен да бъде моята жена“…
