Тази страшна история от времето на СССР ми разказа един пенсионер…
В онези времена скоропостижно умира мъжът на моя позната. Грижи около погребението. Траур. Скоро след погребението вдовицата си спомня един немаловажен факт – малко преди смъртта на главата на семейството, те с мъжа си купили няколко лотарийни билета на „Спортлото”.
Било обичайна практика за всеки случай да преписват номерата на билетите – човек не знае къде ще се наложи да чете таблиците с печалбите. И ето, таблицата е намерена, жената сверява номерата, и, о, чудо – печалба, нов автомобил „Москвич”. Започва да търси печелившия билет, но го няма никъде. И изведнъж се сеща, че мъжът й винаги държал билетите във вътрешния джоб на празничния си костюм. Да, точно този, с който го погребали.
Дълго време вдовицата не могла да получи разрешение за ексхумация. Нали нямало видими основания за разравяне на гроба. Но понеже семейството било влиятелно, тя все пак постигнала своето. На другия ден разкопали гроба и отворили ковчега.
Но за огромно учудване в него нямало тяло…
Повикали милиция. Налице бил фактът оскверняване на гроб и похищение. Завели углавно дело. Следствието било в недоумение, имало само един мотив и той бил причината за цялата суетня – печелившият лотариен билет. Разпратили запитване по всички спестовни каси: да открият и задържат човека с печелившия билет до пристигането на оперативната група.
В същия ден съветският гражданин Удалцов летял към спестовната каса на крилете на щастието. Касиерката го помолила да почака. Радостта на Удалцов се сменила с най-дълбоко недоумение, когато мъже в цивилни дрехи, размахвайки пред носа му червени книжки, му предложили да отиде с тях, където трябва.
Гражданинът Удалцов обяснил, че намерил билета в джоба на сакото си. Купил сакото в близкия комисионен магазин. По онова време нещо като втора употреба.
Вдовицата познала сакото на съпруга си. Проверили магазина. Показанията на Удалцов се потвърдили. Тогава милиционерите започнали да изясняват кой и кога е предал дрехата в магазина. Навремето не е имало компютри, но отчетността винаги е била строга и точна. Нещата се изяснили бързо. Подозреваем се оказал някой си Иван Илич Портко на петдесет и шест години. Милиционерите веднага решили, чеИван Илич е балама: занесъл чуждото сако в комисиона, а джобовете не се сетил да провери. И наистина Портко се оказал неугледен работник с нисък пролетарски статус.
Иван Илич веднага си признал, че работи като пазач на градското гробище. Там се и забъркал с тази работа. За него погребенията са нещо обикновено, не се плаши от суеверия – само от недостига на пари го е страх. Затова и посегнал на облеклото на покойника.
– А къде е тялото? – учудено попитали сътрудниците на съветската милиция.
– Не помня, гражданино началник. макар че съм атеист, както учи нашата партия, но отидох да разкопавам гроба здраво пийнал.
Било ясно, че Портко ги заблуждава и решили за всеки случай да прикрепят към него „опашка”, т.е. външно наблюдение. Ако в тази загадъчна история всичко не е толкова просто, ако Портко крие нещо или някого, той непременно ще предупреди съучастника си, че милицията е по следите им. Създали следната оперативна версия: пазачът е в съдружие с директора на комисиона, доставя му дрехи, той ги продава и дели с доставчика.
Но пазачът, измъчен от разпита и получил подписка за неотклонение, не побързал към комисионния магазин. Като ранена антилопа той хукнал извън града и се втурнал в голяма къща с висока ограда. Агентите веднага „проверили” адреса. Аха! някой си Ворошилов, военен пенсионер. Каква връзка може да има между военния в оставка и гробищния пазач? Ясно е, че не е роднинска. Решили да наблюдават.
В двора на Ворошилов се носела специфична миризма и имало много клетки с някакви животни. Оказало се, че са нутрии. Съветските хора много обичали шапки и шуби от кожа на нутрии.
Кулминационният момент настъпил, когато на двора излязъл домакинът с голям леген с месо. До него подтичвал Портко. Ворошилов с огромна гордост хранел животните с месото. Точно в този момент гостите с униформи нахлули в двора.
Милиционерите започнали да се досещат какво ще намерят при обиска, но никак не искали да вярват в своята догадка.
Ворошилов познавал Портко отдавна. И когато накрая се решил да си изкарва хляба с отглеждане на нутрии, намерил и приютил отдавна пропилия се другар от младини. За да отвлече вниманието, той дори купувал известно количество месни отпадъци в местния месокомбинат, но пазачът му доставял по-голямата част от храната.