Той я обичаше през целия си живот. Заобича я като младеж и отиде в казармата. А тя се омъжила – така се случило. В младостта трудно се чака. И започнал обикновен живот. Различни събития и различни обстоятелства.
Този мъж постигнал голям успех, въпреки страшните препятствия. И той имал своите увлечения, все пак бил нормален мъж, този човек на име Иво. Но така и не се оженил. В душата си продължил да обича момичето, което не го дочакало, но това било странно и диво, че на никого не разказал за това.
Дори и пред себе си не признавал. Но помнил светлите й очи, смеха й, нежните й ръце, нейната изящна фигура…
И минали тридесет години – цял живот. Иво не седял в социалните мрежи – какво да прави там при своя висок статут? И не поддържал отношения със съучениците и приятелите от детинство.
Но случайно или не той намерил своята Ваня във фейсбук. Обикновен профил с рецепти и статуси за любовта и надеждата. Никакви снимки, никакъв разказ за себе си – празна страница, безинтересна.
Но сърцето му забило, той едва не се задушил от вълнение и й написал писмо. И тя отговорила кратко и сухо. Той отново й писал – без дори да знае къде живее. И тя отново му отговорила кратко. Любезно и кратко.
И той осъзнал, че любовта все още е там, че би дал всичко на света, само за да види своята Ваня, само да поговори с нея. Но тя упорито отказала да се срещнат, макар да отговаряла на писмата. Той започнал да я издирва, намерил адреса й и отново задънена улица. Не отивай там, там е семейството й, мъж, деца, внуци бягат…
Той се измъчвал и пишел. А тя отговаряла. И така минала година. И Иво страдал и я сънувал като в началото, когато са млади, красиви, отново заедно…
Той се мъчел много. А после Ваня му писала. Писала му нека всичко си остане както си е. Не бива да се виждаме. Не бива да се срещаме. Аз съм на петдесет. Аз съм тежко болна. Аз съм инвалид. И от лекарства и лечения съм 40 килограма.
Почти не мога да ходя, само до аптеките. И дори не се страхувам, че ще дойдеш – ти няма да ме познаеш. Аз съм една задъхана старица, но ти ме помни такава, каквато бях. Аз също те обичах през целия си живот, бракът ми беше грешка и не живяхме дълго заедно. Сама изживях живота си – вече го изживях. Обичам те и ми прости.
Ето такова тъжно и истинско писмо.
Тогава Иво тръгнал към Ваня веднага – вече знаел адреса. Тя отворила вратата и заплакала с безсилни сълзи на отчаяние. А той я гледал и виждал само светлите очи и нежните ръце.
Той виждал своята Ваня и нищо друго. Нищо излишно и това е. Тя си останала красавица и нямало по-хубава от нея на света. И колко глупаво и разточително било да загуби цяла година! Цяла скъпоценна година в писане!
И сега са заедно. И не виждат в другия никакви промени, защото любовта има свой поглед. И любимият човек е прекрасен и нужен, каквото и да се случи с него. И може би Ваня все пак ще оздравее – сега има за какво да оздравява. И това е история за любовта. И за това, че не се променяме за тези, които ни обичат…