Аз умрях преди почти 9 години. Но не ви пиша за това, а за да ви разкажа как живея тук. Пиша ви, за да ви разкажа своята история. Историята на моята голяма любов. И искам да кажа, че любовта не умира. Дори на този свят.
Дори ако се опитат да я убият, дори ако го искате. Любовта не умира. Никога…
Запознахме се на 31 декември. Планирах да посрещна Нова година у едни стари приятели. Животът ми до нейната поява беше толкова безполезен и ненужен, че често се питах: „За какво живея?“ Работа? Да, харесва ми това, с което се занимавам. Семейство? Много исках да имам деца, но така и нямах.
Сега разбирам, че смисълът на моя живот е бил да дочакам тази среща. Не искам да я описвам. По-точно, просто не мога да я опиша, за да разберете наистина каква е тя. Защото всяка буква, всеки ред от писмото ми е пропит от любовта към нея и за всяка мигла, паднала от нейните тъжни очи, за всяка нейна сълза съм готов да дам всичко.
И така, това се случи на 31 декември. Веднага разбрах, че се влюбвам. Ако тя беше дошла сама, не бих се поколебал да се приближа към нея в първата минута на нашата среща. Но тя не беше сама. Заедно с нея беше моят най-добър приятел.
Запознали се преди няколко седмици, но от неговата уста бях слушал за нея много интересни неща. И ето сега я видях.
Когато гръмна зарята и бяха произнесени тостовете, аз отидох до прозореца. От дишането ми стъклото се запоти и написах: „Обичам те“.
Отдалечих се и надписът изчезна от очите ми. След това седнахме отново на масата, тостове. Върнах се при прозореца след час. Подишах върху него и видях надписа: „Твоя съм“. Подкосиха ми се краката, за няколко секунди ми спря дишането…
Любовта идва само веднъж. И човек го разбира веднага. Всичко, което беше животът ми до този ден, беше само сън, бълнуване. Има много думи за това явление. Но животът ми започна точно в тази новогодишна вечер, защото разбрах, виждайки в очите й, че този ден също е първият в нейния живот.
На втори януари отидохме на хотел и планирахме да си купим наше малко местенце. Стана ни навик да си пишем един на друг бележки по прозорците. Пишех й: „Ти си моят сън“. Тя ми отвръщаше: „Само не се събуждай“.
Най-съкровените желания оставяхме на прозорците в хотела, в колата, на гости при приятели. Бяхме заедно точно два месеца. След това аз изчезнах.
Сега отивам до нея само когато спи. Сядам на леглото й, вдишвам аромата й. Не мога да плача. Не умея. Но чувствам болка. Не физическа, а душевна.
През всичките тези осем години тя посреща Нова година сама. Сяда до прозореца, налива в чаша шампанско и плаче. Зная, че тя продължава да ми пише бележки на прозореца. Но не мога да ги прочета, защото от дишането ми стъклото не се запотява.
Миналата Нова година беше необикновена. Не искам да ви разказвам за тайните на задгробния живот, но си заслужих едно желание. Мечтаех да прочета нейния последен надпис върху стъклото.
И когато тя се събуди, дълго седях на леглото й, галех косите й, целувах ръцете й… А после отидох до прозореца. Знаех, че ще ми се получи, че мога да видя нейното послание и го видях. Тя беше оставила за мен една дума – „Пусни“.
Тази Нова година ще е последната, която тя прекарва в самота. Получих разрешение за своето последно желание, в замяна на което повече никога няма да мога да отида при нея и повече никога няма да я видя.
В тази новогодишна нощ, когато часовникът удари полунощ, когато всички наоколо се веселят и се поздравяват един друг, когато цялата Вселена замира в очакване на първия дъх, на първата секунда Нова година, тя ще си налее шампанско в чашата, ще отиде до прозореца и ще види надписа „Пускам те“.