В моята глава има отделно място, където погребвам хората. Те лежат там на огромна купчина, но изобщо не миришат. Защото там е вечен студ.
Там закарва телата специално обучен пингвин. Довлича ги до върха на хълма, после пада на пернатия си пухкав задник и радостно се спуска надолу, за следващия.
Понякога самият аз отивам до този хълм. Вглеждам се в лицата. Ето колегата от предишната работа. Пингвинът го е пренесъл съвсем наскоро, лицето му не е успяло да се покрие със скреж.
А онзи там, изпод купчината, прилича на синя ръкавичка. Това е Алена от съседния клас. А този тук е само купчина непознат цвят. Въобще не помня кой е това. Продавач от павилион? Учителката по пеене в трети клас?
Понякога се случва така, че пингвинът издърпва някого от тази купчина обратно. Тялото се размразява, започва да мърда, понякога дори съвсем оживява и отново става добър познат.
Случва се и така, че един и същи човек има няколко тела в моята глава. И всеки път си мислиш – край, това е за последно. А година по-късно пингвинът плъзга поредния.
В нечия глава лежи и моето тяло. Може и да не е едно.
Автор: Арина Цианова