Един ден ще изключим телефоните и ще излезем в света. Там ще бъде пролет и фенери ще висят в маслена мъгла като огромни златни светулки. Хванати за ръце, ще минем през матовата им светлина и светлината ще прилепне към телата ни и ще остане с нас за дълго.
Един ден ще ни писне да дружим във фейсбук и ще отидем с приятели на море. Всичко ще бъде по-истинско: сребърни рибки, чайки-ловци и замъци от пясък. Вълните ще се приближават по-близо и ще следват следите ни, макар и напразно. Важното е, че са били там.
А в полунощ над белия бряг ще се издигне луната – безупречно кръгла, сякаш очертана с пергел. И изведнъж небето ще се стовари точно върху нас и ние, естествено, в чест на това ще си отворим бърбън.
Един ден ще изтрием всички снимки от Инстаграм и нито веднъж няма да съжалим за това. Храната ще се окаже толкова вкусна, че никой няма да успее да я снима.
Ще се разхождаме край морския пазар и ще се угощаваме с нар, ще вдишваме аромата на пипер и кардамон, гледайки как търговците изваждат от тенджерата домашно сирене, за да го увият в белоснежна марля. И няма да ни дойде наум да пуснем камерата, нито веднъж. Защото… за какво ни е?
Един ден изкуствената реалност на сериалите ще ни се струва твърде задушна и тясна. Ще превъртим на средата на 18-ти сезон, защото просто ще ни се прииска да живеем. Да гледаме как ледът плава по зимната река, да нахраним гълъбите, да се целуваме, въпреки студа.
Летящите снежинки ще ни напомнят кокосови стърготини и ще се разсмеем. А след това ще отидем да се сгреем в нощния ресторант и ще танцуваме танго. Нищо, че не умеем. Все пак ще танцуваме.
Един ден ще спрем да следваме модата и изведнъж ще намерим собствен стил. Пренебрегвайки условностите, ще съчетаем несъчетаемото и ще експериментираме с цветовете. Ще ми простят прекалено ярките дрехи, червилото, предизвикателната прическа. На теб ще простят твоята простота. И аз ще взема камея на баба, а ти ще си купиш филцова шапка от битпазара. И ще бъде много красиво, кълна се, истинско красиво.
Един ден ще извадим слушалките от ушите и ще се вслушаме в сърцето. Изведнъж ще стане ясно, че музиката е навсякъде – в шумоленето на миналогодишните листа, в барабаненето на дъжда и в пъхтенето на кафеварката. Ще чуем мислите на старите кирпичени къщи и тихите разговори на дърветата, и дори мълчанието на облаците. И в тази мелодия няма да прозвучи нито една фалшива нота, нито една.
Един ден ще ни стане скучно да четем нелепи туитове и, най-накрая, ще стигнем до етажерката с книгите. От прашясалия им аромат в душата ще се събуди странно чувство, чието име така и няма да открием. Всички забравени детски мечти с нова сила ще връхлетят върху нас: ще ни се прииска да набраздим морето, да подскачаме из прерията, да търсим съкровища и да се спасим от преследване. И ще се влюбим, Господи, как ни се иска да се влюбим.
Един ден ще спрем да признаваме любовта си с глупави емотикони, а просто ще се погледнем един друг в очите. И в тях ще видим всички съзвездия на Вселената и фрагменти от най-топлите сънища, и своето собствено отражение. И не е нужно да се казва нищо, всичко ще се разбира без думи. Но ти все пак ще попиташ, а аз ще отговоря.
Ти си уморен и не ми вярваш, но аз го знам. Дори да не е в този живот и не на тази планета, но някой ден всичко ще бъде точно така.
Ще танцуваме танго.
Обещавам.
Татяна Стрелченко