Според историците, първи китайците започват да си служат с пръчици (клечки) преди около 4-5 хиляди години, но ги изполвали само в процеса на готвене – дългите дървени клонки били идеални за вадене на парчета месо от горещите гърнета, пълни с вода или мазнина.
Пръчиците се превърнали в прибори за хранене някъде около 400-500 години от новата ера, като причината за това най-вероятно се крие в бързо нарастващите темпове на населението: храната не стигала и китайците започнали да я режат на малки парчета, за да се приготвят ястията за по-кратко време и за да се разпределят за повече хора. Така било неудобно храната да се реже с нож, а много по-лесно било да се взима с пръчици – те били евтини и лесни за направа, затова иновацията бързо се разпространила из цялата страна.
Някои историци пък свързват спада в популярността на дотогава традиционни прибори като ножа заради ученията на мъдреца Конфуций. Философът бил вегетарианец и силно протестирал срещу използването на ножа на маса. Именно негова е мисълта, че честният и благороден човек избягва както кланицата, така и кухнята, и не трябва да държи нож на масата си.
За няколко десетилетия пръчиците се разпространали и в съседните страни: Япония, Корея и Виетнам, като първоначално японците ги правели изцяло от бамбук и ги използвали само в религиозни церемонии.
По време на управлението на великите китайски династии членовете на аристократичните семейства се хранели със сребърни прибори, надявайки се по този начин да не бъдат отровени: смятало се, че когато среброто влезе в контакт с токсични вещества, то става черно. Това обаче невинаги е така, защото, например, благородният метал не реагира при взаимодействие с цианид, арсен и някои други отрови.
Мнозина се чудят защо азиатците не ядат ориза с лъжица или вилица при положение, че така е много по-лесно. Фактът е, че в Азия се приготвя кръъгл ориз, който често слепва на бучки, така че е доста по-удобно да се яде с пръчици.