За първи път в последните се години се чувствам… как? Ако по-рано познат при среща ме питаше как са нещата, винаги отговарях както винаги – нормално.
По-рано вкарвах в тази дума всичко, което се е натрупало в душата ми, всичко, което ме тревожи по всеки повод и всичко, което ме боли като безкрайна незарастваща рана. Но аз разбирах, че съм жива и само по тази причина не можех да кажа, че нещата ми са отвратително.
Днес се замислих над това особено осъзнато и разбрах, че аз съм повече от нормално. Аз съм добре. Така странно се чувствам… просто усещам себе си. Не живея на автоматик, усещам радост от срещата си с хора, зная, че родният град е най-вече не болезнен спомен за миналото, а домът, където живее семейството ми, на което липсвам.
Днес реших, че да набера номера на миналото е глупаво. Глупаво е защото настоящето също има номер и той е много по-важен, защото бъдещето е далеч по-интересно и интригуващо, отколкото да цедиш спомените до последната капка.
Днес, минавайки покрай тези спомени, ме удари някъде вляво от гърдите, почука няколко пъти в ускорено темпо и се успокои, утихна. Сякаш пълна, но не до края чаша вода бе разтърсена от удар, но от водата не капна и капка. Значи всичко си е на мястото.
Днес разбрах, че думите „Всичко ще бъде наред“ не са просто думи. Не са просто думи на човек, който ме усеща и разбира вътрешното ми неспокойствие. И никой не може да си представи какво значат тези думи от онзи, който е споделял с мен най-прекрасните и най-ужасни моменти от живота.
Замислех се и за това, че ако в град, в който от дълги години на кръстовището мигащият само в жълто светофар започне да работи – това е добър знак.