Търпеливо чаках кога капитанът най-накрая ще обяви, че сме излетели. И ще въздъхна с облекчение, защото тези 30 минути закъснение на полета ми няма да отменят пътуването – макар сега да не съм убедена защо въобще бързам да се прибера вкъщи. Появява се съобщението му:
„Кога пристига полетът ти?“
„7:39 сутринта“ – отговарям.
„Добре, ще те посрещна. Това близкото или далечно летище е?“
Усмихвам се. Отдалечих се малко от него, докато бяхме в метрото, опитвайки се да свикна със студенината му, която усетих в онзи момент, когато той ме изпращаше до летището преди 8 дни: неговите сухи прегръдки, липсата на емоции, реакцията, когато му казах, че вече ми липсва.
Оправданието от години, че трябва да си дадем повече време, звучеше все по-смешно в главата ми. Прекарах толкова нощи без сън, опитвайки се да разбера какво не е наред: близостта, която изглеждаше толкова истинска, изведнъж изчезна. Всичко беше почти истинско, но нещо не достигаше.
Приземихме се в далечното летище. Когато му писах, вече знаех, че той няма да дойде. Винаги съм знаела, но някаква микроскопична частица в мен се надяваше на обратното.
„В далечното…“
Чаках…
„Не си длъжен, знам, че ти е далеч“ – добавих аз, надявайки се, че ще ми помогне да се почувствам по-важна за него, отколкото съм се чувствала винаги – временна.
Исках той да ме посрещне, но не исках да го моля за това… трябва ли да го моля?
„Добре, тогава по-добре да не идвам. Никога не съм бил на далечното летище“.
„Ок“ – отговорих аз, като дори не можех да се държа така, сякаш исках да поговорим за нещо друго. Мислех само за това колко ще ми вземе таксиджията за 30 минути до вкъщи и ми стана зле от това.
Малкият проблясък надежда, който още тлееше вътре в мен, бързо изчезна. Списъкът с разочарования, гневът и усещането, че не знача нищо, започнаха да настъпват към гърлото ми.
Затворих очи, позволявайки на плавното движение на самолета да ме успокои. Потиснах го и добавих този разговор в онази част на мозъка ми, която просто поставяше под ключ онези неща, които исках да забравя.
Но влязох в главата си, мислейки само за това през какво минах заради него. Постоянната подкрепа, пожертването на моите чувства, за да разбера неговите чувства, харченето на пари, за да не си пипа той спестяванията (макар да нямаше такива), разбирането, че още не е готов за брак, състраданието към него, макар той никак да не успяваше да си уреди живота, чакайки го толкова, колкото той има нужда.
Направих всичко, което можех за него, за да може да гледа на мен така, както аз гледах на него. За да ме обича така, както аз го обичах.
Мъжът може да се грижи за теб. Той може да ти даде моменти, когато се чувстваш щастлива и доволна, но може да ти даде и моменти, когато се чувстваш толкова далеч от себе си, от това, което ти е нужно в една връзка. Не можеш да изградиш щастливи отношения така. Това не е любов.
Любовта не те кара да се чувстваш маловажна, неценна и нелюбима. Няма да мислиш, а не те ли използва той и не трябва ли да го молиш, за да е с теб. Няма да мислиш лоши неща за себе си, заради това, че чувстваш толкова много, няма да се смяташ за слаба, заради това, че толкова силно обичаш.
Когато приемеш, че тази малка любов те устройва, дори когато гласът в главата ти крещи, че това не е правилно, тогава спираш да уважаваш себе си. Ти си с някой, който общува с теб само като с някоя временна.
***
Самолетът започна бавно да се спуска преди да допре земята. Погледнах през стъклото и видях утринните очертания на родния град. Полетите винаги са ми давали усещане за свобода от този, с когото бяха свързани проблемите ми в последно време. Знаех, че когато се върна, ще са необходими промени, и аз ще ги направя.
Изчаквах промяната, надявайки се, че той ме обича достатъчно, за да ме пусне или да спре да ме мъчи с илюзията за щастливи отношения. Затворих очи, знаейки, че заслужавам повече, и че единственият човек, който ме обича достатъчно, се оказах… самата аз.