Сутринта в една обикновена поликлиника не е нещо страхотно.
Човек на доста преклонна възраст дойде при лекаря си, за да махнат шевовете от пръстите на ръката му. Виждаше се, че той много се вълнува и бърза за някъде.
Питайки кога ще дойде лекарят, възрастният мъж с треперещ глас съобщи, че в 9 часа го чака много важна работа. А вече беше 8:30.
Аз с разбиране отговорих, че всички лекари са заети и могат да му обърнат внимание след не по-малко от час. Но, виждайки неимоверна тъга в очите му и някаква суматоха в движенията му, когато продължи да гледа часовника си, нещо ме жегна в сърцето.
Нямах много пациенти и реших сам да се заема с раната на този човек. Зарадвах се, че раната е добре зараснала, следователно нямаше да има никакви проблеми, ако махнех шевовете сега. След като се посъветвах с колеги, се заех с пациента.
Прииска ми се да си поговоря с него и завързах първи разговор:
– Толкова бързате. Сигурно имате насрочен час при още един специалист?
– Не точно. В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя сега е в болницата.
От лекарско любопитство попитах какво й има на жена му. Мъжът отговори, че тя, за огромно съжаление, има Алцхаймер.
Успях да направя необходимите процедури, докато си говорехме, за което, естествено, трябваше време. Струваше ми се, че пациентът ми може и да не успее да стигне в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се дали тя ще се развълнува, ако закъснее.
Мъжът тъжно поклати глава:
– Не, няма да се вълнува. Жена ми не ме разпознава в последните пет години. И дори не помни кой съм аз в живота й.
Удивено възкликнах:
– И въпреки това, Вие всяка сутрин бързате в 9 часа към болницата за човек, който дори не Ви познава?
Тогава той нежно ме потупа по рамото и, усмихвайки се, бащински отвърна:
– Да, за съжаление тя не знае кой съм аз. Но пък аз помня коя е тя. С нея бях щастлив през целия си живот.
Приближих се до прозореца и дълго гледах след вървящия по алеята възрастен пациент. И едва когато почукаха на вратата, разбрах, че плача. Мравки пропълзяха по тялото ми и казах:
„Ето това е любовта, за която мечтая и аз…“
Единственото, което има значение в края на пребиваването ни на земята, е колко силни сме обичали.