Стотици възрастни хора в старческите домове всеки ден чакат само едно: обаждане, писмо, съобщение или вест от своите близки.
За нещастие, техните чисти сърца често трябва да преживяват горчиви разочарования. В този ден, когато в една от стаите починал този мъж, медсестрите намерили сред вещите му нещо, което нямало как да не предизвика сълзи.
В едно от чекмеджетата на шкафчетата имало лист със следните думи:
Какво виждаш, медсестра? Какво виждаш?
За какво мислиш, когато ме гледаш?
Капризен старец, глуповат…
С неразбираем начин на живот, с изчезнали очи?
Избиращ напразно храна, докато ти викаш: „Давай, постарай се!“
Струва ти се, че той не забелязва какво правиш.
Вечно губещ чорапи или чехли?
Без да настоява за нищо,
Позволяващ ти да правиш с него всичко, което си поискаш?
Денят му не е запълнен с нищо, освен с къпане и ядене?
Това ли мислиш? Това ли виждаш?
Отвори очи, медсестра. Ти не виждаш мен.
Ще ти кажа кой съм аз, дори седя тук тихо,
Подчинявайки се на вашето разпределение, хранейки се по ваше желание.
Тук съм десетгодишно момче, живеещо с баща си и майка си.
Братя и сестри. Всички се обичаме един друг.
Млад юноша на шестнайсет години, с криле на гърба.
Мечтаещ да срещне любовта на живота си до дни.
Жених, който скоро ще е на двайсет и на когото сърцето подскача,
Спомняйки си клетвите, които обещал да изпълни.
А сега съм на двайсет и пет, имам свой син.
Мое дете, което се нуждае от моето настойничество, защита и дом.
А ето ме и на трийсет! Моето момче бързо порасна
Свързани сме един с друг с неразрушими връзки.
А на четиридесет синовете ми пораснаха и напуснаха къщата.
Но жена ми е близо до мен и не ме оставя да тъжа.
И ето на петдесет отново малчугани играят в нашите крака.
Пак сме с деца, моята любима и аз.
Тъмнината се сгъсти над мен – моята жена е мъртва.
Гледам в бъдещето и потръпвам от ужас.
Сега живея заради децата си и заради техните деца.
И си мисля за годините… за любовта, която имах.
Сега съм старец… и животът е сурово нещо.
Издевателствайки, той кара старостта да изглежда смешно.
Тялото изсъхва и се разпада, моето величие и сила си тръгват.
Там, където някога е имало сърце, сега е камък.
Но вътре в тази изсъхнала обвивка все още живее млад човек.
Отново и отново моето сърце пулсира, бие.
И помня всичката радост, помня всичката болка.
И обичам и живея! В този живот като преди.
Мисля за годините, които бяха толкова малко. Те прелетяха така бързо.
И се съгласявам с упорития факт, разбирайки, че нищо не може да продължава вечно.
Така че отворете очите си, хора! Отворете и гледайте.
Аз не съм капризен старец! Погледнете внимателно, вижте МЕ!
Следващия път, когато видиш на улицата възрастен човек, спомни си тези думи. Никога не забравяй, че рано или късно ще станеш като него. Уважение, помощ и любов – най-правилното отношение към старите хора.