При нас в клиниката идваше мъж с немска дългокосместа овчарка на име Васко. Куче с неземна красота и изключителен интелект. Песът бе възпитан като военна машина, безпрекословен, отличен защитник на стопанина си и много нежен и гальовен.
Да кажа, че всички обичахме Васко е все едно нищо да не кажа…. Ние го обожавахме.
Стопанинът внимателно следеше за здравето му и в общи линии го виждахме доста често. Ту ухо го заболи, ту очи, нокти да му изрежем, ваксина да му сложим. Или просто да му идем на гости с нещо вкусно.
И имаше интересен навик: когато му поставяхме инжекция или извършвахме някоя неприятна процедура, той внимателно хващаше със зъби крака на лекаря или стопанина си и със затворени очи търпеше.
Но ето че на 14-та си година Васко бе диагностициран с рак. Почти 2 години целият ни персонал и стопанинът на Васко се борехме всеки ден с болестта и всеки ден той захапваше със зъби или крак, или ръкав, или долната част на ризата и все така премрежваше очи…
Но ракът си е рак… Рано или късно взима връх и побеждава.
6:00 – обаждане
– Васко вече не става и не лае, върти очи.
Чух в слушалката неговия плач. Изпращам колега към дома им. Пипети, обезболяващи, анализ на кръвта. Колегата се връща блед и в сълзи. Даваме анализите в лабораторията. След 2 часа получаваме резултат. На Васко не му остава много.
18:00 – отново обаждане и дълъг разговор със стопанина.
– Повече не мога да го гледам как страда, вие от болка. Инжекцията стигна за час и той поспа, но сега продължава да вие. Ще ви го докарам да го приспите.
Казвам на стопанина, че ги чакаме, затварям слушалката и започвам да плача, колежката ми също плаче. Идват стопанина със съпругата му, носят Васко на ръце, не издържам гледката на този огромен, мощен красавец, превърнал се в скелет.
Стопанинът иска разрешение да не присъства на евтаназията и излиза на улицата, очаквайки нашето повикване.
Всички органи на Васко са отказали, само силното му кучешко сърце продължаваше упорите да изпомпва кръвта из организма.
Поставяме му интравенозна анестезия и той заспива, спира да вие. Още една анестезия и сърцето покорно се предава. Васко тежко въздиша и тази въздишка му е последна.
– Готово – казва колежката.
И двете плачем. Избърсваме си сополите и пак плачем. Отивам да повикам стопанина и виждам как строгият мъж, който прекара дългия 15 години живот рамо до рамо със своя приятел, който всяка минута се бореше за него, да сяда на верандата и да ридае с глас.
Казвам му, че Васко не го е боляло, че просто е заспал и прочие съболезнования и всичко това през сълзи и сополи.
Стопанинът ми благодари, че сме били до Васко в този тежък момент. Прокле се, че не е могъл да бъде с него го края и да гледа смъртта му. Взе Васко, увит в одеяло, и тръгна.
Минаха няколко седмици. Дойде млада двойка с 2-месечно бебе немска овчарка за ваксниация. Малчуганът бе силно уплашен. Отидох да го подържа и успокоя, докато колегата го убоде и тогава, палето хвана със зъби ръкава ми и силно затвори очи, даже не писна при боцкането. Започнах да плача.
– Здравей, Васко. Липсваше ми.