Важен пост за тези, на които им е тежко:
Това писмо до майка си е написала Джена Роуз:
„… Липсваш ми. Като прясна драскотина в душата.
Липсва ми това как ме обичаше. Липсва ми това как усмивката ти ме караше да се чувствам в безопасност и вкъщи. Липсва ми това как се грижеше за мен и знаех, че винаги ме защитаваш. Липсва ми това как ме ободряваше и това как винаги ме държеше за ръка. Всеки път, когато ми беше трудно.
Липсва ми това колко специална беше ти за мен, колко специална бях аз с теб.
Липсва ми гласа ти в другия край на телефона. Когато изслушвах всички малки детайли на твоя ден и ти разказвах всичко, което се случваше с мен.
Липсва ми, спомняйки си, как силно те прегръщах и държах твоята топла ръка. Липсва ми звука на твоя весел смях и ми липсва това как ми се усмихваше, гледайки ме от своето любимо кресло.
Липсва ми това как ме мотивираше да правя възможното и невъзможното. Липсва ми това как ме успокояваше, че всичко ще бъде наред, дори когато изглеждаше, че светът се разпада. Бързо забравях всички наши разногласия, просто защото ми пречеха да бъде до теб.
Липсваш ми. Това е толкова простичко и честно. Искам да те виждам всеки ден и аз тъгувам, обичам те с всяка клетка на своето същество. Липсва ми времето, което прекарвахме заедно и ми липсва времето, което си мислех, че ни предстои с теб.
Липсваш ми. И без теб не ми става по-леко. Струва ми се, че са ме ограбили за цял живот. Струва ми се, че са ме лишили от нови спомени и нови истории. Но всичко, което искам сега да запазя са спомените, които вече сме създали, спомените, които вече сме формирали.
Много бавно се уча да живея без теб и много бавно се уча как да се приспособя с липсата ти в живота.
Разбрах, че да те загубя не означава, че ще плача всеки ден или че никога няма да се усмихна и да не се смея. Твоето отсъствие не означава, че спрях да се опитвам да живея или че спрях да правя най-доброто.
Но означава, че понякога просто не се чувствам добре. Понякога гледам деня напред и просто не се чувствам добре. Липсата ти означава, че понякога се чувствам вцепенена и не зная защо.
Опитвам се да се успокоя, спомняйки си как ми е провървяло, че съм преживяла нашата малка безкрайност заедно, но после се страхувам, защото разбирам, че някои части от теб изчезват от моята памет. Разбирам, че трябва да се държа заради нашето време заедно, Заради това да продължа да живея красиво живота за нас двете.
Откакто те няма, малка част от мен остана пуста. И тази пустота все още ме кара да се чувствам неуверена и непълна. Малка част от мен все още не е уверена как да живее самостоятелно в света без теб. И честно казано, вероятно, никога няма да зная как да го направя.
Но ще продължавам да се опитвам. Ще продължавам да живея по такъв начин, че да излъчвам любовта, която ти ми дари, и любовта, която аз ти дарих.
Липсваш ми. Липсваш ми всеки час на всеки ден. И ще продължаваш да ми липсваш ден след ден. Не съм сигурна ще ми стане ли по-леко, но ще продължа. Не съм сигурна някога всичко ще бъде наред, но ще се постарая.
Но знам едно: ако това, че тъгувам по теб всеки ден, е цената, която плащам за това, че те обичам, то определено си заслужава.