Минаха две години откакто се разделих с нея. Трябваше да я напусна. Тя беше красива, тя беше възхитителна, тя беше добра. Честно казано, тя беше всичко, за което можеше да мечтае един мъж. Точно затова трябваше да я оставя. Не й влизах в подметките.
Безполезно момче като мен не заслужаваше момиче като нея. Тя беше първото момиче, в което се влюбих, което обичах. Тя беше единственият човек, когото смятах за най-добър приятел. Тя ме накара да повярвам в любовта.
Обичах я повече, отколкото можех да си представя. Може би все още я обичам. Разглеждах всички подаръци, които тя ми беше подарила, наслаждавах се на всеки спомен, плачех сам в леглото.
За Бога, минаха две години! Защо не мога да я забравя? Защо не мога да я забравя и да продължа нататък? Всяко момиче, което ми хареса или което се опита да ме обича, ми напомня на нея.
Колкото и да се опитвах да продължа напред в живота, всички опити бяха безполезни. Не можех да се отърва от това, което тя ми даде. Не ми достигна смелост. Затова реших все пак да си я върна. Реших да й позвъня. Да я попитам как е и има ли си приятел.
Тя вдигна телефона и попита: „Кой е?“ И веднага щом чух гласа й, очите ми се напълниха със сълзи. Какво да кажа сега? Момичето, което прекарваше цели нощи в разговори с мен, ме питаше кой съм. Отговорих: „Аз съм“. И пълна тишина в отговор. Тя знаеше кой съм. Последва кратък неловък разговор за настоящия живот. При нея както преди всичко беше прекрасно, а при мен спокойно и самотно.
Когато я попитах има ли си приятел, в началото тя се поколеба, но после каза: „Да“. Аз не казах нищо. Не можех да кажа нищо. Затворих слушалката. Тя не позвъни. И това отново ми разби сърцето на милион парчета. Това беше нашият последен разговор.
Сега реших да не й връщам всичките подаръци, снимки, пари, които ми е давала назаем (сложих ги в плик и ще ги дам за благотворителност), малко плюшено мече и чаша за кафе. Сега ще счупя тази чаша с бейзболна бухалка и ще изгоря останалото.
Сега се боя да видя лицето й отново. Боя се, че повече никога няма да мога да я забравя. Боя се, че устните, които целувах аз, сега целува друг. Някой много по-добър от мен. Защото тя го заслужава. Нещо по-добро.