Днес разглеждах нещо във „Фейсбук“, когато изведнъж ми се появи твоя снимка.
Тя беше в графата, предлагаща ми да те добавя като приятел. Нали знаете, в онова поле „Хора, които може би познавате“. И потънах в спомени.
Може би за нас е по-правилно да се каже „Хора, които сте познавали по-рано“.
Може би за нас трябва да се каже „Хора, за които още мислите“ или „Хора, които разбиха сърцето ви“, или „Хора, които си тръгнаха от вас“.
За миг се замислих колко много време вече мина. Колко много тайни имахме с теб, как си правехме снежни ангели, как си обещавахме един на друг, че всичко ще ни се получи.
Изпълвахме света със спомени, позволявайки на сърцето ни да остави отпечатък там, където сме се чувствали живи. Бяхме изпълнени с дива любов, водехме безразсъден живот.
А сега с теб сме само предположение. Изгорена книга от историята. Дори Вселената се опитва да ни събере заедно, опитвайки се да ни напомни, че някога сме значели нещо един за друг. Даже Вселената знае, че е трябвало да бъдем заедно.
Но, видимо, сме имали различни планове. Ти реши да спреш да се бориш за нас, а аз реших повече да не губя още една безсънна нощ, опитвайки се да изясня всичко ли с теб ни е наред. Аз също се предадох, вдигайки бял флаг и прелистих тази страница от живота.
До днешния ден, когато твоя снимка не се появи в неудачен опит да ми напомни за теб и не отиде в друг списък:
„Хора, които не заслужаваха да те обичат“.
„Хора, които не бива да се връщат“.