Светът се променя със светкавична скорост и покрай него и ние ставаме различни. Не по-добри, не по-лоши, но не и същите като вчера. Трудно е за поколенията след появата на интернет да разбере какво е било преди … Тази статия е посветена е на децата от 60-80-те …
Знаете ли, обичам моето поколение. Имахме грамофонни плочи, въртяхме аудио касети на молив и седнали под стационарния телефон, чакахме обаждане; все още помним дискетите и филмовите ленти, но заедно с днешните тийнейджъри и ние свободно владеем всички най-нови технологии.
Все още обичаме Висоцки и Лили Иванова, но не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Нещо повече, и сред тях сме открили „любими“ изпълнители.
Знаем със сигурност, че на този свят никога няма да има такива като Майкъл Джексън, Queen и Led Zeppelin и никой все още не е успял да замени изгубените Георги Минчев и Паша Христова.
Никога няма да разберем как може да е скучно на улицата, защото всеки от нас може веднага да преброи стотици забавления „без нищо“, дузина игри с топка, около седем забавления с обикновена пръчка и тенекия, да не говорим ако имаме пастели и прочие други „богатства“.
Говорим с цитати от книги, детски сериали и филми и дълбоко в себе си гледаме съчувствено на тези, които питат: „Откъде идва това?“ ..
За нас работеше цялата индустрия на детските филмови студия, а най-добрите актьори се отличаваха с умението да пеят, танцуват и да изиграват любимите ни герои – само за да израснем като нормални хора!
Все още знаем как да бъдем приятели и не прощаваме предателството.
Все още помним, че да обичаш човек в никакъв случай не е синоним на думата да „спиш“ с него.
Преживяхме фалита на социализма, 90-те години, плюс няколко глобални кризи и пандемия.
Най-накрая разбрахме, че нашите родители са направили всичко възможно за нас. Дори да не са направили нищо.
Вече със сигурност разбрахме, че „готиното“ не са клубовете всеки уикенд, не са градусите в чашата, а хубав тен, хубав сън и скъпи хора до нас.
На ръчка чертаехме „полета“ в тетрадкита, биехме се здраво „до първа кръв“ и вече погребахме мнозина. Ние сме най-коравото и, без да се обиждаме другите, най-прогресивното поколение. Имахме късмета да се родим преди децата да бъдат лишени от свобода и право на избор. Ние сме свикнали да не слушаме никого, да не разчитаме на никого и да не очакваме нищо от никого.
Ние, децата от 60-80-те, сме свикнали да правим всичко сами – защото никой не може да го направи по-добре от нас…