Това писмо на немски ефрейтор до приятелката му в Мюнхен е написано през лятото на 1942 година. Военната цензура не позволила на писмото да стигне до получателя и го върнали след няколко седмици на командира на полка, когато дивизията вече била в Кавказ. Предложили му той да реши – да повдигне дело в обвинение в загуба на боеспособност или да организира строго наблюдение и да даде възможност на войника да служи и занапред. Командирът на ефрейтора гарантирал за него, но и започнал да го наблюдава…
„Къде се намираме, не мога да ти съобщя. Но можеш да го разбереш, ако внимателно четеш докладите на командването на Вермахта. Продължаваме да се движим напред. Заобиколени сме от благодатна местност. Житните класове на нивите растат до три метра височина. Тук за първи път разбираш колко все пак е бедна почвата в Германия. Но тук измъчените войници няма да получат нищо от тази плодородна земя. На нас ни е отредена само най-тежката участ: да вървим, вървим, вървим.
Между маршовете от време на време се сражаваме, но после отново вървим. При това слънцето така пече от небето, че понякога ни се струва, че сме попаднали в Африка. Отдавна отвикнахме да обличаме своите туники и куртки, а ризите и потниците не изсъхват от пот. Върху всички пътища лежи дебел слой прах, така че постоянно ни се налага колкото се може по-високо да вдигаме краката си и през целия ден да дишаме този прах.
Когато успеем да се присъединим към някоя моторизирана част, това помага малко. Гърлото ни е постоянно пресъхнало от жажда, струва ни се, че всички ще умрем от нея. Манерките ни са празни. През цялото време мислим само за едно: кога ще е следващото спиране. Кога ще се разнесе желаната команда: „Разпредели кафето!“
Но ние, телефонистите в щаба, се движим далеч напред пред основните подразпределения и полевите кухни постоянно изостават от нас. Тогава трябва да тичаме няколко километра назад, а когато дотичаме, готвачът ни заявява: „Всичкото кафе вече свърши!“ – и ни се налага с тръс да се връщаме, за да успеем да заемем мястото си начело на колоната.
Движим се ден и нощ. Понякога спираме само сутрин, а понякога и вечер. Едва успяваме да дремнем, когато пак ни вдигат. А после всичко започва отначало: маршируване и маршируване.И това при положение, че мнозина са болни: страдат от диария или треска или дори и двете. Всички сме толкова смъртно уморени, че мечтаем само за едно: да рухнем на пътя и така и да лежим.
Но унтер-офицерите не спират да ни препират: „Напред, напред! Който изостане, ще бъде разстрелян“. Когато вече ти се струва, че за днес преходите са повече от достатъчни, когато вече не си чувстваш краката, изведнъж започва престрелка и куршумите свистят над главите ни, а сержантът крещи: „Установете връзка!“
Тогава се налага да метнеш на гръб тежките бобини с кабели и да бягаш напред. Вярно, имаме конни телефонисти. Но на конете им е по-тежко от нас и постоянно ги използват в обоза.
Когато започне престрелка, постоянно търпим загуби. Около нас има повече от достатъчно руснаци, които стрелят по нас. Но немците стават все по-малко, а руснаците все повече.
Постоянно се питаш: колко още ще продължава така? И се питаш още ще успея ли пак да видя родината или ненадейно ще загина някъде тук в прахта, както вече загинаха много мои другари.
Писмото ми се получи много дълго. Но денят ни днес е спокоен, ще се постарая да отделя няколко минути, за да напиша какво е положението всъщност, за да можете в далечната родина да и представите истинското положение на нещата тук“.