Катрин учила във факултета по журналистика в Ню Йорк, а в свободното си време бягала. В онези времена в американските университети не е имало спортни отбори и Катрин неофициално тренирала заедно с мъжете.
Треньорът Арни Бригс бил ветеран от 15 Бостънски маратони, за които разказвал без умора. В крайна сметка, след като го слушала, Катрин заявила, че ще бяга на следващия маратон.
Точо тук и се скарали: нито една жена до този момент не била бягала маратонските дистанции и Арни бил убеден, че това не е по силите на Катрин. Накрая се договорили: ако Катрин докаже на своя треньор, че ще издържи, той ще я подкрепи в „безумната идея“.
Катрин Суицър започнала да се готви. Три седмици педи маратона Арни и катрин пробягали тренировъчната дистанция от 26 мили (41 км). На финала Катрин предложила на треньора да добави още пет мили, в края на които Арни просто се строполил без сили.
На следващия ден внимателно прочели правилата на Бостънския маратон и не намерили никъде да се споменава за половата принадлежност на участниците. Катрин се регистрирала като „К. В. Суицър“. Заедно с нея щял да тича Арни и нейният годеник „Големия Том“ Милър, който играел американски футбол и заявил, че „ако момиче може да пробяга Бостънския маратон, то и аз мога“.
На 19 април 1967 година Катрин се приготвила за старт. В маратона учасвали 741 човека. Катрин получила номер, на който пишело „К. Суицър 261“.
Тя казва, че изобщо не планирала да запише името в историята си: „Бях на 19 години и просто исках приключения“. Падал мокър сняг, но времето не вълнувало Катрин – тя тренирала цяла зима във всякакви условия. Макар че, смее се тя, много се безпокоила да не потече козметиката й.
Някои от бегачите поглеждали към Катрин в недоумение, други се опитвали да се развеселят, трети недоверчиво се интересували: тя сериозно ли смята да бяга в маратона?
На старта било пренаселена, Катрин си сложила качулка на главата и никой от организаторите не забелязал жената сред участниците. „О боже, ти какво, начервила си си устните?“ – попита Том. „Ами да, както обикновено“. „Изтрий червилото веднага! Ще те видят и ще те махнат от състезанието!“ „Няма начин!“
Прозвучал стартовият пистолет. На около четвъртата миля бегачите били настигнати от камион с пресата. Репортерите засекли Катрин и сред тях настъпило вълнение. След малко директно насред пътя се появил голям мъж в палто, който заплашил Катрин с юмруци и крещял нещо неразбираемо.
Когато тя пробягала покрай него, той се опитал да я хване за ръка, но само но само свалил ръкавицата й. Катрин помислила, че е някой луд от публиката, но после забелязала ревера му синьо-златна значка.
Това бил Джок Семпъл, един от организаторите на Бостънския маратон. Тя забързала темпото, но Семпъл я догонил и я хванал за рамото с викове „Махай се от моя маратон!“, а след това се опитал да откъсне номера от гърдите й.
Когато Арни Бригс, който през целия път бягал до Катрин, се опитал да го вразуми, той просто го бутнал настрани. Наоколо защракали фотоапаратите. Катрин казва, че ужасно се уплашила, но тук на помощ дошъл Големия Том. Едно хвърляне и нападателят рухнал в крайпътната канавка като чувал с картофи.
Пред очите на Катрин минала мисълта: те убиха Джок! Съд, а след това затвор за нея, Арни и Том.
Публиката подивяла. Камионът с репортерите преследвал групата, в която бягала Катрин. Те се държали много агресивно: тикали фотопаратите едва ли не в лицето на спортистите и крещяли на Катрин: „Какво се опитвате да докажете? Кога ще се откажете от състезанието? Вие феминистка ли сте?“
Но въпреки силния стрес, Катрин продължила да бяга. В главата й минала мисълта, ако сега се откаже от маратона, жените никога няма да бъдат допуснато до маратона. Всички ще решат, че това е било просто пиар.
Това ще бъде огромен удар за женския спорт, крачка назад, а не напред. Ако се откажа, помислила си Катрин, ще победи Джок Семпъл. Страхът и унижението се превърнали в гняв.
След известно време Семпъл ги настигнал на атомобил: той плашел с юмруци от прозореца и викал: „Всички ще имате големи неприятности!“ Но бегачите се групирали около Катрин: те започнали да ругаят, някой показал среден пръст на Семпъл.
Най-накрая той си тръгнал, изостанали и репортерите. И тук неочаквано Том започнал да обвинява Катрин, че заради нея ще има проблеми, че може да не го допуснат на състезанията по футбол. Той скъсал номера си и рязко забързал темпото, стараейки се да се откъсне от Катрин и Арни.
Това била последната капка: Катрин заплакала. Пред нея имало още 20 мили. Ако не бил верният Арни Бригс, който през целия път я насърчавал, не е известно как щеше да свърши всичко. Но след няколко мили, казва Катрин, се отворило второто дишане, сякаш била излязла от упойка.
Зрителите край пътя било доброжелателни, махали й и се усмихвали, тя махала в отговор. След някое време застигнали Том.
Катрин пробягала цялата дистанция. Когато след финиша си свалила обувките, от маратонката потекла кръв – краката били ужулени до месо, наложило се да извикат лекар. Катрин Суицър станала първата жена, официално пробягала маратона.
След това тя бягала на още 30 маратона, а през 1974 година станала победител в маратона в Ню Йорк. Днес е на 70 и продължава да бяга.