Ти ме питаш в какво вярвам…?
Дори не зная с какво да започна.
Вярвам в съдбата, от която не може да се избяга и тя рано или късно така или иначе те застига.
Вярвам в това, че чувствата са по-силни от разума и не можеш да им нареждаш.
Вярвам, че изтръпването не се появява при всички, а само когато човек докосне в теб нещо дълбоко и няма значение дали реагирам на глас, поглед, докосване или просто в моето съзнание възниква неговият образ.
Вярвам, че ако човек предаде доверието ми, нещо в мен се пречупва, нишката се скъсва и вече не мога да гледам на него както преди.
Не умея да възкресявам това, което е умряло.
Вярвам, че ако това е твоят човек, то усещаш диханието му под кожата си, един пулс за двама, мисли и фрази, които едва са наченати, а вторият вече ги е уловил.
Вярвам, че ако на мен ми е зле, то където и да е човекът, той ще почувства остра болка в сърцето.
Вярвам в залезите с чаша горещ чай и зорите, които се отразяват в очите.
Вярвам в нежния и ласкав шепот, без фалш.
Вярвам в мълчанието, което може да бъде по-красноречиво от думите.
Вярвам в магията на погледа, който може да те постави на колене или да те убие, а може да те накара да летиш, да се усмихнеш и възкръснеш.
Вярвам, че когато затворя очи, човекът ще остане с мен, независимо от моите силни или слаби страни, недостатъци или грешки.
Вярвам в това, че времето не се връща назад и че всичко някога приключва… и затова трябва да пазим това, което имаме, да ценим моментите, всяка секунда, всеки миг.
Ти ме питаш в какво вярвам…? Във всякакви неща.