Убийства, изяждане на трупове, самомумифициране… Това не са части от хорър филм, а напълно реални човешки ритуали, някои от които се практикуват и в днешно време. Както се казва, кой каквото си направи, никой друг не може да му го направи…
Пу-пу, да не ти е уроки!
Сред хората от племето Масаи плюенето се счита за акт на уважение и приятелство. Традицията повелява всяко новородено да бъде дружно наплюто от роднини и приятели с цел да му върви в живота. Този нагледотблъскващ ритуал може би има своята логика – когато едно от първите неща, които виждаш на белия свят, е сочната храчка на майка ти, оттам нататък каквото и да ти се случи, го броиш за късмет. Освен това, масаите си лепват по една и при срещи, вместо поздрав.
След смъртта ми ме изяж
Обитаващо земите на границата между Венецуела и Бразилия, племето Яномамо има една, меко казано, зловеща привичка – когато някой умре,тялото му бива кремирано и прахта на покойника се дава на семейството му, което трябва да я…изяде.
Бинтоване на крака
Бинтоването на крака е обичай, който се практикувал от момичетата и младите жени в Китай, водещ началото си от 10-ти век и приключил през първата половина на 20-ти век. Множество теории се опитват да обяснят произхода на този варварски обичай, но най-логичното обяснение намираме в тогавашните естетични вкусове в древен Китай, според които женското стъпало трябвало да бъде малко и във формата на „лотос“.
Деформирането на ходилата чрез бинтоване и спиране на кръвообръщението се смятало за привилегия на заможните жени, а тези, „позволили“ на краката си да пораснат, рискували да останат стари моми.
Сати
Каква наглед приятна дума, а означаваща всъщност смразяваща традиция. „Сати“ е религиозна погребална практика от Индия, при която вдовицата доброволно се самоизгаря на кладата на починалия си мъж.
Самомумифицирането
Звучи ужасно, изглежда ужасно и отвсякъде погледнато си е ужасно. И къде другаде могат да си причинят подобно нещо на тялото, освен в преживялата атомни бомби, цунамита, земетресения, ядрени аварии и целогодишното изхранване на Котоошу – Япония. Местни будистки монаси от школата Сингон от древни времена се подлагат на мумификация – процес, разделен на три етапа, всеки от които продължава 1000 дни.
През първия етап монасите ядат само ядки и растения, за да прочистят организма си от мазнини. Следващите три години пият силно токсичен чай от сока на дървото „Уруши“. От него монасите повръщат, а целта на този наглед безумен акт е да се убият всички микроорганизми, коитобиха разяли плътта след смъртта.
В последния етап самомумифициращите се заемат поза „лотос“ и така биват спускани в каменна гробница. Там в мантри и молитви прекарват остатъка от живота си, консумирайки единствено корени от растения. Единствената им връзка с външния свят е бамбукова тръбичка, през която да дишат, и камбанка, с която да сигнализират, че все още са живи. Когато камбанката спре да звъни, тръбичката се изважда, гробницата се запечатва, а монахът поема към безкрайната вечност…
Небесно погребение
Небесното погребение е обичайна практика в Тибет, при която тялото на умрелия се поставя на хълм, за да бъде оглозгано от лешоядите. Будистите вярват в прераждането на душата, а за тях тялото след смъртта е като празен съд.
През 1960 година комунистически Китай забранява този ритуал, но 20 години по-късно той отново е легализиран и се практикува и до днес.