Това се случило в трийсетте години на миналия век, в навечерието на Световното изложение в Париж.
Веднъж в известна московска печатница се явил стар словослагател ( с тази архаична дума описвали работата на печатния работник). Той вече бил излязъл в пенсия и дошъл да види старите си приятели и колеги.
Между другото той казал:
– Във всяка една книга при желание мога да намеря печатна грешка. Дори най-незначителната, но винаги има такава.
– Добре – казали приятелите му, – а колко време ти трябва за това?
– Предполагам, най-много час.
– Дай да се обзаложим на литър водка. Даваме ти сега една книга. Ако в рамките на един час намериш грешка, ти даваме литъра. Ако не намериш, ти ни даваш. Става ли?
– Става – казал старият словослагател.
А предназначението на този уникален екземпляр било да бъде на витрината на съветския павилион на Световното изложение. Разбира се, в конституцията всичко било напчетана както трябва – до последната запетая.
Старият словослагател си измил внимателно ръцете, седнал на масата и разгънал пергаментовата хартия…
– Е, здравей – казали му приятели, – след час ще ни купиш водка…
Но още не успели да стигнат до вратата, когато чули гласа на стареца:
– Почакайте, почакайте…
И той им посочил на заглавната страница. Там в думата „ГосполиТиздат“ (б.р. – централното издателство на политическата литература на СССР), вместо първата буква „Т“, била напечатана буквата „П“… (б.р. – на руски думата „пиздат“ е обидна).
Лесно е да си представим какви би станало, ако „Сталинската конституция“ била попаднала на витрината в Париж с подобна грешка. Вероятно някой от емигрантските журналисти щеше да забележи и да разгласи.
След това всички, които са съпричастни към издаването на книгата щяха да бъдат обявени за „вредители“ и изпратени в Гулаг… Така че трябвало да купят на стареца не просто литър водка, а цяла цистерна.