Редовно посещавам един магазин за музикални инструменти и всеки път питам продават ли балалайки. И всеки път ми отговарят: няма. Питал съм вече 150 пъти и 150 пъти ми отговориха: няма. И всеки път ми отговаря един и същ продавач, който ми отговаря с една и съща интонация. И аз всеки път с една и съща интонация питам:
– Балалайки имате ли?
– Нямаме балалайки.
– Продавате ли балалайки?
– Не продаваме балалайки.
– Може ли да разгледам какви балалайки имате?
– Не, нямаме балалайки в продажба.
– Искам да си купя балалайки, впрочем имате ли изобщо?
– Съжалявам, но нямаме балалайки.
– Имате ли народни инструменти? Трябва ми балалайка.
– Никога не сме поръчвали и не продаваме.
И този продавач познава отлично физиономията ми, знае какво ще питам и знае какво ще ми отговори. Но нито веднъж никой от нас нито с жест, нито с дума не показа, че всеки от нас е перфектно нясно със сценария. Когато влизам в магазина, продавачът пуши на входа, тогава поглеждам стъклената врата зад него, той равнодушно допушва, хвърля си фаса и се връща зад щанда:
– Какво желаете?
– Трябва ми балалайка.
– Нямаме.
– Жалко.
Понякога говори с други клиенти, тогава чакам търпеливо на опашката и когато дойде моят ред:
– А балалайки да продавате?
– Не, не търгуваме с тях.
– Нещо не мога да си намеря балалайка, те въобще продават ли се?
– Не не се продават, ние не продаваме.
Това е много сурово, мъжко противопоставяне, изходът от който е неясен. Очевидно, всяка от страните се надява на победа. Впрочем, аз вече съм съгласен и на хикс.