– А как се играе с него? – момчето се опита да стане от болничното си легло, но успя само да извърне глава.
– Не знаеш ли как да играеш с таблет? -изсумтя момичето и седна на ръба на леглото му.
– Никога не съм имал таблет – усмихна се насила момчето. – Как се играе?
– Ама си и ти… Ето тук пускаш игрите, а това е иконата. Натискаш върху нея и играеш. А игри колкото искаш. И най-различни. Затова го обичам. Тук трябва да обличаш куклата си в различни рокли. Ето гледай – момичето се обърна така, че да може момчето да вижда екрана, – аз също имам такава рокля. Мама ми я купи.
– Не е интересна тая игра.
– Защо? – обидено го погледна момичето.
– Момичешка е. А и куклата не е истинска. Дори не можеш да я докоснеш. Тя е там, в това… в таблета. Значи не е истинска.
– Оф, ти нищо не разбираш! Знаеш колко различни рокли има? Само трябва да ги цъкнеш.
– Ами, може и да не разбирам.
– А ти какви играчки имаш? Само това мече и това е всичко ли?
– Това не е играчка – отговори като възрастен момчето, – това е мой приятел.
– Ха! Какъв приятел ти е той? Той даже не е истински. Той дори не може да говори! – разсмя се момичето.
– И какво, няма ли приятели, които е говорят?
– Не, разбира се!
Момчето протегна ръка и посегна към мечето. Взе го внимателно и го сложи до себе си. Една от лапите се бе разбридила и от нея се показваше бяла вата.
– Той е мой приятел. Познаваме се с него от деца! Аз му разказвам всичко. Когато ме боли, той винаги е с мен. Него също го боли, само дето нямам сили да му зашия лапата. Може ли да ми помогнеш, а?
– Ама че си странен! Изхвърли го, родителите ти ще ти купят друго.
Момчето присви устни и погледна към мечето. Мечето сякаш го гледаше със свооите очи-копчета и някак тъжно се усмихваше.
– Или родителите ти са бедни? – попита момичето без да вдига поглед от таблета.
– Изобщо нямам такива.
– А къде са?
– Не знам. Вероятно и няма да науча.
– Ама ти какво! Всеки има родители!
– Ама ти защо говориш едно и също? – момчето стана сериозно и погледна с поглед на възрастен момичето – Аз пък нямам! Има и такива, които нямат родители, а има и приятели, които не говорят, но въпреки това си остават приятели. Най-добрите. Ти имаш ли приятели?
– Естествено! И то колко! – момичето няколко пъти пипна екрана и показа някакво изображение.
– Това какво е? Те там ли са?
– Ами да! 315 приятели!
– Ама че си интересна! Излиза, че и ти не можеш да говориш с тях. Те също са някъде там, в таблета ти…
– Ти си ги глупак! Ние с тях си пишем. Ето тук може да пишеш, а той там да го прочете и също да напише нещо.
– И все пак излиза, че не са истински. Те не могат да излязат от тук и да ти дойдат на гости!
– Да бе! Ти си такъв глупак!
Момичето стана от леглото на момчето и отиде на своето. Постави таблета на нощното си шкафче, извади си слушалките, пъхна ги в телефона си и легна на леглото, обръщайки се към стената.
Момчето отново погледна към мечето и му намигна.
– Ти си истински! Ти си винаги до мен! И не си никаква играчка! Ти си мой приятел. Най-добрият. Ще ти липсвам ли?
Мечето отново замълча, но продължи да гледа момчето с тъжна усмивка.
***
– Е, това е всичко, – жената погледна часовника си и стана от стола, стоящ до вратата – време е да тръгваме.
Въздъхвайки, тя се огледа на всички страни и внимателно отвори вратата.
– Здравей, малкия!
Момчето отвори очи и погледна госта си.
– Здравейте – сериозно отвърна той, – само че аз не съм никакъв малък.
– А какъв си тогава? – жената тихо приседна до него на края на леглото.
– Много съм възрастен вече.
– Възрастен? Тоест, вече не обичаш приказки?
– Не знам. Зависи какви.
Жената се почеса по челото, сякаш си събираше мислите.
– Работата е там, че аз дойдох от приказна страна. Искам да те отведа там. Защото нашият крал много иска да се запознае с теб.
– Наистина ли? – момчето събра силите си да се усмихне – Няма да е лошо. Само че много ме боли и няма да мога да дойда с Вас.
– Ще можеш – разсмя се жената, – аз съм вълшебница. Дай ми ръка.
Момчето протегна напред длани и с удивление забеляза, че това не му коства усилия. Скачайки от леглото, първото нещо, което направи бе да вземе плюшеното мече, а после се обърна към жената.
– Готови сме!
– Браво на вас – тъжно въздъхна тя и, ставайки от леглото, го хвана за ръка. Вече на вратата момчето неочаквано се спря и погледна към момичето. Тя лежеше в същата поза, обърната към стената.
– Кажете, а кога вашият крал ще поиска да види това момиче? Кога ще дойдете за нея?
Жената погледна часовника си и хвърли поглед към момичето.
– Няма да е скоро. Има още дълго време… Тоест, как да го кажа? – тя замълча и объркано погледна към момчето.
– Хайде, хайде – каза той, гледайки я право в очите, – знам, че не сте никаква вълшебница.
Момчето се и тихо стъпвайки по пода, отиде до леглото. Оставяйки своя другар на нивото на очите, го поглади по главата.
– Ами това е, мечо. Аз тръгвам. А ти оставаш тук, ти си още жив. Сприятели се с това момиче, тя си няма никого. Нито приятели, нито играчки. Ти си помагал винаги, сега помогни на нея. На нея, навярно, също й е болно и няма с кого да го сподели. Виждаш ли как не й е провървяло? Така става понякога, че човек си няма никого, а тя има цял живот да живее. Винаги трябва да се помага на онзи, който е по-зле от теб. Така че остани. Сбогом!
Момчето внимателно сложи мечето на кревата и отиде до жената.
– Готово. Тръгваме.
На вратата, вече излизайки от стаята, той се обърна. Лапата на мечето леко се олюля във въздуха на няколко нишки, сякаш се прощаваше със своя приятел. Момчето му помаха в отговор и прекрачи прага.
Смъртта го хвана за ръка и незабелязано избърса една сълза, след което поведе този малък истински човек в приказното царство.