В нощта на 15 срещу 16 октомври 1946 година в Нюрнберг след присъда на трибунала били обесени висши нацистки престъпници.
Смъртно наказание
Стремителното охлаждане на отношенията между довчерашните съюзници от антихитлеристката коалиция зародили сред подсъдимите надежда, че процесът ще се срине, а те ще излязат на свобода.
Но държавите-победителки, независимо от всичко, имали политическата воля да завършат започнатото.
На 1 октомври 1946 година в залата за заседания на трибунала бил огласен диспозитивът на решението: наказания за всеки подсъдим.
На смърт чрез обесване били осъдени Херман Гьоринг, Йоахим фон Рибентроп, Вилхелм Кайтел, Ернст Калтенбрунер, Алфред Розенберг, Ханс Франк, Вилхелм Фрик, Юлиус Щрайхер, Артур Зайс-Инкварт , Фриц Заукел, Алфред Йодъл и Мартин Борман (задочно).
Трибуналът установил четиридневен срок, в течение на който са могли да бъдат подадени молби за помилване. От „смъртниците“ от това право не се възползвал само Ернст Калтенбрунер, считайки подобна молба за безсмислена.
Даже адвокатът, представляващ интересите на Борман (чието местонахождение оставало неизвестно), молил за снизхождение.
Гьоринг, Йодъл и Кайтел съпроводили своите искания също с молба за замяна на обесването чрез разстрел в случай, че помилването им бъде отказано.
На 9-10 октомври 1946 година Контролният съвет в Германия, състоящ се от представители на съюзническите сили, разгледал петициите на осъдените и взел решение да ги отхвърли.
Ешафод в спортната зала
Вечерта на 15 октомври на територията на Нюрнбергския затвор били допуснати 8 журналисти, по двама от четирите съюзни държави: СССР, САЩ, Англия и Франция.
На осем журналисти и официалният фотограф предстояло да станат свидетели на привеждането на смъртните присъди в действие.
Освен двамата кореспонденти, от всяка от четирите страни присъствали също така преводач, лекар и военен представител. В процедурата били задействани и офицер охранител, палач и неговите помощници, медицински експерти, свещеник. Всички съставлявали около 40 човека.
Място за изпълнение на присъдите станала спортната зала на затвора, която преоборудвали буквално за няколко дни.
В залата установили три бесилки: две да участват в изпълнение на наказанията, третата изпълнявала ролята на резерва. За да ускорят процедурата, се предполагало бесилките да бъдат използвани подред: докато от едната сваляли трупа на осъдения, на втората подготвяли поредния „смъртник“.
Ешафодът имал 13 стъпала. Основата му била висока повече от два метра и била покрита с брезент. Под всяка бесилка имало отверстие с две половини, които се отваряли чрез натискане на лост. Осъденият падал в отверстието на дълбочина от 2 метра и 65 сантиметра.
Преди наказанията с помощта на чугунени отливки били тествани манилските въжета, които щели да изиграят главна роля в екзекуциите.Опитът показал, че въжетата издържат успешно тежест от 200 килограма.
Десният ъгъл на помещението било оградено с брезент. Там предстояло да се складират телата на обесените.
„Бягството на Гьоринг“
Докато течали приготовленията, началникът на затвора, американският полковник Бъртън Андрюс , посетил всеки осъден и съобщил за отхвърляне на молбите за помилване.
От този момент охранителите трябвало да наблюдават за осъдените на смърт особено внимателно. Но това не помогнало: около 22:45 Гьоринг приключил със себе си с помощта на ампула с отрова. Така Гьоринг потвърдил правотата на думите си: „Фелдмарщалите не ги бесят“.
До днес има няколко версии за това кой е помогнал на Гьоринг да избегне примката. Никой друг от нацистите не успял да прибегне до този трик.
В 23: 45 на 15 октомври събудили осъдените. Предложили им последна вечеря: наденички с картофена салата и палачинки с плодова салата по избор.
Процедурата започнала около един през нощта на 16 октомври. На осъдените още веднъж била прочетена присъдата, след което с белезници влизали в спортната зала. Тук те били в ръцете на двама палачи: американецът Джон Вудс и Джоузеф Малта. Старейшина се явявал Вудс, професионален палач, който още преди войната привел в изпълнение около 350 присъди в САЩ.
Преди да качат осъдения на ешафода, му осветявали лицето, за да се убедят в неговата самоличност.
„Болшевики, и вас някога ще ви обесят“
Първите 13 стъпки преодолял бившият външен министър на Третия райх Йоахим фон Рибентроп. Палачът хвърлил и затегнал примката около шията му. След което предложили на Рибрентроп да произнесе последни думи.
„Всевишни, благослови Германия! Смили се над душата ми!“ – извикал бившият министър. Джон Вудс сложил качулка върху главата му, свещеникът произнесъл молитва и след натискане на лоста Рибентроп полетял надолу.
Палачите и охранителите работели бързо и уверено. Нацистите един по един изчезвали в зеещата бездна на отвора на бесилката.
Между другото, Щрайхер бил единственият на когото процесът в Нюрнберг бил втори. Известен с безпорядъчните си полови връзки и любовта си към порнографията, нацистът в миналото бил обвиняем за блудство с малолетни, но бил оправдан.
„Сега към Бога! Болшевики, и вас някога ще ви обесят. Адел, моя нещастна жено. Хайл Хитлер!“ – извикал Щрайхер преди екзекуцията.
Последен бил обесен Артур Зайс-Инкварт – бивш глава на Австрия.
Стоейки на ешафода, той произнесъл: „Надявам се, че тази екзекуция ще бъде последната трагедия на Втората световна война и че случилото се ще послужи за урок: мир и взаимно разбиране трябва да съществува между народите. Аз вярвам в Германия“.
„Пепелта им е тайно разпръсната по вятъра“
След това в залата внесли носилка с трупа на Гьоринг, когото символично поставили под бесилката.
После представилите на всички съюзници ги огледали и подписали смъртните актове. Били направени снимки на всяко тяло, облечено и без дрехи. След което труповете бил завивани заедно с последната дреха, която била на тях, и въжето, на което били обесени, и ги слагали в ковчег. Всички ковчези били запечатани.
В 4 часа сутринта на 16 октомври започвал нов етап на операцията. Ковчезите били качвани в специално подготвени камиони и под съпровода на въоръжен конвой се отправили към Мюнхен.
На разсъмване колоната пристигнала в разположения на края на града крематориум. Ръководството му било предупредено за планираната кремация на „четиринадесет американски войници“. Тази информация им била съобщена, за да не се допуска теч на информация за това кои всъщност трябва да бъдат изгорени.
Крематориумът бил отцепен от военните, наблизо поставили танкове. Всеки, който влизал в сградата, бил принуден да остане там до края на деня.
Всеки ковчег се разпечатвал в присъствието на четирима офицери: по един от САЩ, Англия, Франция и СССР. Убеждавайки се, че тялото му не е подменено, трупът бил пращан за кремиране.
Процедурата продължавала цял ден. Когато била приключена, в сградата влязъл автомобил, в който сложили пепелта.
Официалното комюнике, подписано от съюзниците, гласяло: Тялото на Херман Горинг заедно с телата на престъпниците, екзекутирани според присъдата на Международия военен трибунал на 16 октомври в Нюрнберг, са изгорени и пепелта им е тайно разпръсната по вятъра…“
Мястото на последната процедура щателно се скрила, за да не се превърне от единомишленици на екзекутираните в „светилище“.
Според една от версиите, пепелта от крематориума оставили в сграда, принадлежаща на американските войски.
Вечерта на 18 октомври американските войници отцепили местността около моста Мариенклаузен над река Изар и Изарския канал. Около полунощ край моста дошла кола, в която била кутия със смесената пепел на нацистите. Бавно я изсипали от моста в канала.
Впрочем, възможно е това да е станало и на някое друго място. Така или иначе, историята на главатарите на Третия райх била приключена.