В крайна сметка всеки от нас в живота си има своето „жълто яке“.
Веднъж се изгубих.
В девети клас се влюбих в момиче на име Поля. Толкова се влюбих, че отидох и директно й го съобщих. Поля каза: „Благодаря“, потупа ме по рамото и отиде с приятелки в бюфета – да ядат банички, докато са топли.
Душевната травма беше толкова голяма, че пропуснах алгебрата, купих от павилиона две цигари и се отправих на пейката зад училището. Запалка забравих да си купя. Но самият факт, че притежавам цигари по някакъв начин драматизираше ситуацията до нужното ниво.
Седнах на пейката с цигарите в джоба и започнах старателно да страдам. Беше май. Над главата ми имаше ярко синьо небе, слънцето прежуряше по лятному и птичките чуруликаха нещо весело.
Исках да се изтегна на пейката, да изпружа крака и да поставя физиономията си под слънчевите лъчи. Но така не се преживява истинската трагедия. Затова намръщих вежди с всички сили и гледах към земята.
– Здравей – каза ми нечий глас вдясно от мен. И ме назова по име. – Как я караш?
Обърнах се. До мен на пейката стоеше седеше непознато момиче на моята възраст. Очите й бяха светло сини, чип нос, а подстрижката къса. Имаше тънко яке в киселинно жълто.
– Ъъъъ… – галантно отговорих аз. – Познаваме ли се?
– Не директно – невъзмутимо отвърна момичето. – Приятелка съм с Ирина. И с двете Аси.
Познавах Ирина и двете Аси. Характерното е, че с Ирина и с Асите животът ми не се пресичаше никак. От друга страна, каза ми името ми правилно. Като цяло реших да не влизам в подробности.
Девойката без какъвто и да е преход ми разказа как сутринта в тролея са й разкъсали чантата. В отговор аз разказах как веднъж едва не се удавих в реката. Тя ми даде да послушам любимата й песен и ми показа фокус със запалка. А аз споделих с нея цигарите си.
После се учехме да правим кръгчета от дима, но се получи само при нея. И то само веднъж. Поделихме си половин дъвка „Орбит“. Дълго си говорехме за всякакви глупости. После тя каза, че е време да си ходи и си отиде.
Хванах се да седя, опънат на пейката и да се усмихвам с лице под слънцето. И не помнех защо по дяволите съм дошъл тук изобщо.
Лятото беше неприятно. Първо изпити. После преминаване от едно училище в друго. Събиране на документи. Входящи изпити. Работа за лятото.
От време на време се натъквах на Жълтото яке. Засичахме се на най-различни места. На спирката. В местната библиотека. В метрото. С нея винаги имаше за какво да се говори.
Тя се шегуваше смешно и се смееше на вицовете ми, понякога лекичко ме удряше с юмрук по рамото. И макар да не обръщах внимание на това, винаги ми беше приятно.
В разговорите ни имаше някаква необяснима магия. Аз й разказвах как преди минута ми се струваше, че имам проблем с глобален мащаб. А при моя преразказ това изглеждаше забавна дреболия. И така си и беше в крайна сметка.
По време на първата ни среща тя каза името си. А аз не го запомних. И следващите пъти да я питам вече беше някак неудобно. Затова мислено я наричах Жълтото яке.
Около година по-късно се усетих, че отдавна не съм я срещал. Започнах внимателно да подпитвам познатите ни Ирина и двете Аси, но бързо разбрах, че нямат представа за кого говоря. Освен това не помнех ключовия познавателен елемент – името.
Минаха много години. С мен се случиха хубави и поучителни неща. И когато ситуацията ставаше съвсем поучителна, някой от околните задължително ме питаше:
– За какво си се замислил така дълбоко?
А аз изобщо не съм се замислил. Просто внимателно оглеждам пространството наоколо. Не че се надявам сериозно да видя жълтото яке. Но знам точно какво ще кажа, ако някога все пак я видя:
– По дяволите, как се казваш? И къде беше толкова дълго?